В задънена улица

Когато човек се окаже в задънена улица, в ситуация, която не му харесва и му тежи дълго време, обикновено не разбира какво го задържа. Струва му се, че решението е много сложно. В сесиите използвам по аналогия източна притча за човек, който активно е търсил нещо под светлината.

И преразказвам история за Рабия – известна жена суфи, която търсила нещо на улицата по залез слънце. Хората наоколо я попитали, какво търси, за да ѝ помогнат. А тя им отговорила: "Търся иглата, която загубих."
Тогава хората пак и задали въпрос, къде по-точно я е загубила, че да я търсят там. Тя им отвърнала: "Изгубих я у дома..."
След което всички се смаяли, смяли се и даже я помислили за луда, а тя им казала: "Тук поне нещо се вижда, а у дома е пълен мрак... И вие така правите, търсите нещо извън себе си, защото у вас няма светлина..."

 

Често търсим отговори там, където има светлина. Но много често няма отговори, има само илюзии, че гледаме ли там на светлото достатъчно дълго, ще намерим това, което ни трябва. Искаме бързо и лесно решение на проблема и готови отговори, въпреки че преодоляването на задънена улица често включва дълго пренареждане на вътрешните процеси. Колкото по-дълго стоим в ситуация, в която не ни е удобно, толкова по-дълго ще ни отнеме да променим моделите си. Защото винаги се адаптираме към дискомфорта, дори и да не вярваме в това. Управляват ни скритите части, които не искаме да признаем за себе си. Ако не осъзнаваме как сме дошли и какво ни е довело до тази задънена улица, то стъпките ни в тази посока ще продължат да диктуват поведението ни и нашата слепота. Задънена улица винаги е метафора. Това са конфликтите на вътрешните ни части, различните ни нужди, нашите желания, потребности, нашата толерантност към дискомфорта, разрушителния навик, който подценяваме, вписването ни в незадоволителни взаимоотношения на каквато и да е цена, и така нататък и така нататък, с всичките краткосрочни и дългосрочни последици...

Така създаваме "здрава" структура, която се храни сама, и много често ѝ липсва "сила на волята", за да бъде разрушена. Защото в онази история за жабата, 🐸 която е в ситуация, в която водата е достатъчно сгорещена, силата на волята не ѝ е достатъчна, за да се измъкне, омаломощена е. Но има друга жаба 🐸 от друга притча, която попаднала в коловоз на мръсен селски път и не успявала да се измъкне след безброй опити, дори с помощ от приятели не и се удало. На сутринта, когато всички я мислели за мъртва, я видели весело да подскача отстрани на пътя. Как се е измъкнала сама? Много просто – Появила се каруца и се приближила толкова близо, че на нея и се наложило да се измъкне!

 

В духовните и философски учения се говори доста за това…

Как тичаме да търсим решение, причина, отговор отвън, във външния свят, без да сме си задали най-простия, но и най-съществен въпрос: къде го изгубихме? Търсим го навън по една проста причина: сетивата ни са отворени навън. Очите ни гледат навън, ушите ни слушат навън, ръцете ни се протягат навън – затова и търсенето ни е насочено навън. Мисля, че Ошо има текстове с този пример за сетивата. По-скоро това, за което се сещам е отнесено към щастието, в неговото спорно духовно философско учение познатата мисъл за щастието е, че го търсим навън, защото сетивата ни са насочени навън, а то е вътре в нас." Вътре в нас са, както нашите ресурси, така и нашите сенки...

"Затова ви уверявам, че не сме го изгубили навън. Казвам го от собствен опит. И аз съм търсила навън – живот след живот, "грешка след грешка", опит след опит. И в деня, в който за първи път погледнах навътре, бях изненадана: нямаше какво да търся навън. То винаги е било тук. Вътре."