След като доставил писмо до една от къщите, пощальонът видял интересна гледка на терасата: мъж и жена седели на удобни столове, покрити с одеяла, а куче лежало и виело в краката им.
"Защо ли кучето скимти?" — помислил си пощальонът, но отминал, без да зададе въпроса. На следващия ден той отново трябвало да достави пощата. Картината не се била променила: същата семейна идилия, същите хора, завити в същите одеяла и същото куче, което скимтяло в краката им. Подминавайки ги пощальонът решил, че утре, ако нищо не се променило, непременно ще попита собствениците какво се случва с домашния им любимец. Но ето, че утрешния ден дошъл, пощальонът доставил пратки наблизо и минавайки покрай къщата, отново видял познатото семейство спокойно седящо на столовете и тяхното куче, което продължавало да вие.
— Кажете ми какво му има на вашето куче, че така скимти и вие?
— О, не се притеснявайте, не е нищо сериозно. Просто кучето ни лежи на пода върху пирон, който все още не можем да огънем.
— Тогава защо не се махне от него, защо не се премести? — изненадал се пощальонът.
— Очевидно изпитва достатъчно болка, за да хленчи, но недостатъчно, за да помръдне — казали му те.
Примерът в тази притча е представен по следния начин: ние често страдаме и се оплакваме от проблеми, вместо по някакъв начин да започнем да ги решаваме.
Често човек, който "не иска да промени нищо", "затънал е в проблемите си", се сблъсква с осъждане и презрение от другите. Има дори коментари, че "той просто иска да бъде жертва" и "обича да страда".
Дали това е истина или заблуда?
Никой не избира доброволно и осъзнато да се мъчи и да страда. Ако това се случва, то винаги е с причина.
Не всеки от нас във всеки един момент има сили да потърси причината за страданието, както и невинаги може да успее да направи и съвсем малка крачка – за да стане от пирона и да се премести.
Това, което един човек вижда като елементарно ясно, просто и лесно действие (прекратяване на токсична връзка, преглед при лекар – специалист, смяна на работно място, смяна на местоживеене и т.н.), на друг му изглежда като непосилна, трудна задача с куп утежняващи обстоятелства...
Мисля, че обвиняването, критикуването и засрамването на такъв човек, "който лежи върху пирон" едва ли ще му помогне да се измъкне от болката. Нещо повече, изобличаването и упрека към човека за слабостта и неумението да реши собствения си проблем, в повечето случаи не се оказва истинска помощ, а по-скоро утвърждаване на неспособността му да се справи, а това му носи още емоции на гняв, на безсилие, и на дълбоко чувство на вина – което го блокира.
Така че, добре е да знаем, че: всичко, което човек е готов да приеме в този момент на болка, е съчувствие и признание, че се чувства зле.
Ако е невъзможно да помогнем, тогава най-доброто, което можем да направим, е поне да помълчим, да се въздържаме от критика и обвинения, да го изслушаме. Можем във внимателен разговор да го насочим, как, по какъв начин би могъл сам той да се премести от пирона, дори и с една съвсем, съвсем мъничка стъпка.
Между другото, много е вероятно да сте имали поне една (не една 😉) ситуация в живота, в която сте се държали като кучето от притчата – виели сте от болка, но за дадения момент не сте имали сили да решите проблема.
Затова, нека да бъдем съпричастни, толерантни и разбиращи болката на другия.