Емпатично личностно присъствие

 „Емпатично личностно присъствие“  е термин въведен от Роджърс в края на жизнения му и професионален път като квинтесенция на цялото му творчество в областта на психотерапията. Разбирането на емпатията като личностно присъствие е третият главен момент в нейното осмисляне. То означава, че терапевтът е изцяло погълнат от взаимодействието, а не от неговите детайли. Състоянието му се описва като съзерцателност и вътрешна съсредоточеност. На това ниво на емпатийност няма значение колко прецизно са премерени терапевтичните действия и казаните думи - вместо отработени и шлифовани те стават живи, интуитивни и учудващо своевременни. Тогава терапевтичното действие не се прави, а се случва по онзи начин, за който Луис Армстронг не е могъл да подбере думи, описвайки джаза, а древните китайски мислители са намерили понятието „у-уей“.
Не случайно емпатичното взаимодействие се сравнява с джаз импровизация. В него между двамата участници няма доминиране, а взаимно допълване и сътворчество. Това е не просто умение за водене на равностоен и зачитащ диалог, към което се стремим като цивилизовани партньори в социалната си практика. То е усещане за пълен синхрон, стимулиращ себеизявата, взаимно обогатяващ и духовно извисяващ. Роджърс го описва с термина „емпатична капсула“. Хората при такъв контакт преживяват особена съпринадлежност, а всичко наоколо избледнява и почти изчезва - състояние, добре познато на влюбените и увлечените в своята работа и творчество. Не е нужно да се доказва, че подобни истински моменти и връзки в живота носят невероятен терапевтичен заряд, но все по-малко хора имат възможност да ги открият и „консумират в естествени условия“. Именно поради това психотерапията за мнозина се превръща в човешки оазис, а от Срещата с психотерапевта зависи дали той няма да се окаже само мираж.

Из „Психотерапията на Карл Роджърс“