Според редица автори, връзката между майка и дете започва още от зачеването. Вътрешноутробното развитие на детето е свързаност с майката не само чрез тъкани и клетки, но и емоционално. Раждането на детето се преживява от него като травма и отделеността му от майката му се отразява - различните отделения, престоя в кувьоз. Вече твърде често авторите са загрижени за тези преживявания на новороденото и последиците от това отделяне от майката. Затова едно изоставено след раждането дете преживява раздялата с майката толкова мъчително, че често пъти е сравнявано с унищожение, със смъртта като вече преживяна по един по-друг, особен, но осезаем начин. Защото независимо, че детето е малко и не помни, то е било там в момента на изоставянето, то преживява това отделяне. Безбройни са изследванията, които доказват, че новороденото познава лицето на своята майка, която преди това никога не е виждало. Детето познава звукът от сърдечния ритъм на майката и нейния глас.  Нанси Верие изследва тази връзки между майките и новородените им бебета. Според нея, разкъсването на връзката между бебето и майка му, причинява първична и нарцистична рана на това дете, която рефлектира върху Аз-образа му. Това от своя страна довежда до чувства за загуба, изоставеност, базисно недоверие, тревожност, депресия, емоционални и поведенчески проблеми, трудности във взаимоотношенията със значимите Други. Според Верие, онези майки, които са осиновили бебе, след като то вече е минало етапа на отчуждение, вероятно няма да забележат, че то ги преживява като „погрешна” майка.
Агресивното прекъсвене на връзката между майката и новороденото е изследвано и от д-р Рене Шпиц, който описва синдрома на „хоспитализъм” в болнични отделения и домове за деца без родители. Той го нарича още „заболяване на емоционалния дефицит” или „тотална афективна недостатъчност” като най-тежка форма на анаклитична депресия. Прекъсването на връзката между майката и новороденото след изграждането на емоционална свързаност между тях, води до пагубни последствия в първите няколко месеца. Първият месец, децата стават хленчещи, опитват се да се вкопчват в наблюдаващия ги. През втория месец вече отказват контакт, често заемат т.нар. „патогномична поза”, която се изразява в лежене по корем в люлката. Получават инсомния, губят тегло, предразположени са към болести. Наблюдава се скованост на лицевия израз. През третия месец, сковаността на лицето и израза стават трайни, а плачът изчезва, като на негово място детето издава стонове. Заболяването прераства в летаргия. Депресията може да спре единствено, ако майката се върне. Хоспитализмът е характерен за първите 18 месеца от раздялата с майката. Той е съвкупност от соматични и психични смущения. Децата изостават в своето физическо, интелектуално, социално и езиково развитие. Според друг учен - Ерих Нойман, новороденото човешко същество има нужда от една година, за да достигне нивото на зрялост у новородените бозайници. Той нарича този период „допълнително - утробна ембрионална фаза”, която се изразява в това, че физически тялото на детето вече е отделено от това на майката, но Аз-ът все още не е отделен и психически се съдържа в нея.
Независимо от причините, поради които биологичната майка се разделя с детето, то преживява тази раздяла като изоставяне. Фактът, че детето не помни какво му се е случило, не заличава последствията от преживяното. Дори изоставянето на дете, което вече е отгледано до някаква възраст, независимо дали няколко месеца или на няколко години, също са описвани сходни преживявания и чувства. Спомените на нещо конкретно или абсолютната липса на какъвто и да е спомен, не са от особено значение. Преобладаващите чувства са чувство за изоставеност, гняв, вина, срам дори. Като положителни чувства, като добър изход от омагьосания кръг на мрачни чувства и емоции са възможността на детето да изпита отново привързаност, доверие и любов. Но понякога чувството на загуба може да баде толкова опустошително, че да доведе до мисли за самоубийство. Доналд Уиникът нарича това „феноменална смърт”. Според него това, което детето е преживяло е феноменална смърт - не на физично, а на психично ниво. Колебанието за слагане на край на живота е просто решение дали да сложат край на живота на тялото си, тъй като те (както определят себе си), отдавна са мъртви на психично ниво. Те чувстват себе си като вече преживяли смъртта.
Ранната загуба на майката възпрепятства развитието на чувството за базисно доверие. Според изследване на Реналдо Мадуро, проведено върху две близначки, едната от които е била отделена от майка си в кувьоз, а другата е била при майка си през цялото време. Изследването му показва, че тази, която е била отделена е изгубила чувството на базисно доверие, в надеждността на майката и вярата в собствената си доброта. Според Мадуро, при емоционална болка детето реагира с тялото си, склонно е да замества хората, които му липсват с любими играчки, които да му предлагат жадувания уют и сигурност, нежелание да зависи от когото и да било, защото той може да си тръгне или да се промени, чувство за нарцистична празнота, осъзната дълбока тъга по загубената майка, опасност от параноидни-шизоидни механизми за защита, дистанцираност, апатия, гняв, страх от собствената деструктивност и огромно чувство за вина.
Чувствата на изоставеното дете трябва да бъдат разбирани и уважавани от възрастните. Често пъти възрастният си мисли, че като ги омаловажава те ще изчезнат. Но болката на детето няма да изчезне, само защото възрастните я игнорират или се чувстват неудобно от нея. Основно за специалистите е да разберат, че детето има право да страда. „От всички страдания, най-непосилно и противоестествено е детското. Детето няма психическа и физическа сила, за да понесе мъката - тя го променя, тя го разрушава, преди то да се е изградило като личност” (статия на Маргарита Делева - „Размисли за най-човешкото от всички човешки дела”, в-к. „Тишина” бр.2, 31.І.1986г.).
Често изоставените деца имат фантазии за своята биологична майка. Те си я представят като прекрасната майка, която ще се върне и ще ги вземе със себе си. Това е съпроводено понякога и от една друга фантазия - че осиновителите, или обгрижващите в дома са ги откраднали от истинската им майка, че тя не ги е изоставила и ги търси. Може би така те премахват вината от себе си и от биологичния родител за това, че са разделени, така чрез тази фантазия  майката е добра и грижовна, а лошите са осиновителите/възпитателите. Това е съпроводено и с чувството, че трябва да бъдеш спасен. Вярата, че майката ще се върне и ще „спаси” изоставеното дете от ситуацията, в която се намира. Това не е обвързано с живота на детето и ситуацията, в която то се намира. Често пъти то не е застрашено, но фантазията за това „спасяване”, „измъкване”, „отвеждане” е много силна. Присъстват фантаии и за братя, сестри, бащи, роднини. Вече като по-големи, изоставените деца и юноши изпитват трудности при интимните взаимоотношения и създаването на приятелства. Реалното преживяване на изоставяне е причината, заради която детето проектира образа на изоставящата майка върху осиновителката, тъй като тя е налична, тя е на разположение, докато другата майка не е. Често пъти детето си „отмъщава” на майката-осиновителка за това, което му е причинила биологичната майка. То прави това несъзнателно. Според Хърбърт Вийдер това е често срещано явление - детето да бърка майката, която го е осиновила и тази, която го е изоставила. Страхът му да не би отново да бъде изоставено провокира поведение, което да предизвика реализирането на този страх. То провокира осиновители (възпитатели, социални работници), за да провери дали няма да се откажат от него, да го изоставят, както „заслужава”, въпреки, че не иска наистина това да се случи. Нанси Верие прави допитване до осиновени като деца, но вече големи хора, като ги пита какво означава за тях това, че са били осиновени. Едни отговарят, че за тях това не означава нищо, просто, защото те не са имали никакъв избор, други, че не са избрани, а просто осиновителите им са решили да осиновят дете, трети, че не те са избрани те, а техните родители са избрани да станат осиновители, четвърти, че радостта от това, че са избрани от осиновителите си, не може с нищо се сравни със скръбта, че не са избрани от биологичната си майка. Това показва, че независимо от схващането на осиновяването като най-добрата алтелнатива за изоставените деца, чувствата, които те изпитват съвсем не са на радост и признателност. Но сякаш е социално неприемливо да се оплакват, а напротив - те трябва да са благодарни за това, което им се е случило. Според изследваните, те няма за какво да бъдат благодарни на съдбата, затова, че са осиновени. Няма да се стига до осиновяване, ако преди това някой не ги е изоставил и те няма за какво да благодарят. Разбира се, те съзнават, че осиновителите заслужават уважение, но това няма нищо общо с тези чувства според тях.
Трябва да разбираме тези, на които помагаме. Най-доброто, което може да се направи за тези деца е да бъдат изслушани, разбрани, да им се позволи за изстрадат загубата, да им се даде време да осъзнаят своите чувства и да ги осмислят. Страхът от изоставяне е един от най-големите детски страхове, дори и при деца отглеждани от своите биологични родители. Веднъж изоставени, те носят травмата на изоставянето в себе си цял живот и я пренасят върху всяко свое бъдещо общуване. Изоставянето се отразява и върху самочувствието им. То белязва целия им живот още от люлката, още от акта на отхвърлянето от страна на майката. Безпомощността, която чувстват и в зряла възраст е отражение на онази безпомощност, която са чувствали, когато са били изоставени, незвъзможността да променят нищо, от това, което им се случва. Нужна е помощ, за да разберат своите чувства на вина, гняв, страх от повторно изоставяне, страх от отхвърляне. Помощ трябва и при създаването на увереност, че може да се доверят на някого, че не е „опасно” да се привържеш към някого. Често пъти изоставените деца създават свой фалшив Аз като предпазна мярка срещу отхвърляне. Така, ако някой те отхвърли няма да е страшно, защото това не си ти. Но този фалшив Аз пречи да бъдат себе си. Той помага, но и вреди.
Изследването на преобладаващите чувства в съзнанието на изоставеното дете ще помогне за неговото по-добро разбиране при осъществяването на социална работа с него. Познаването на тези чувства е важно, доколкото социалната работа е не просто административна и насочваща, тя е и психо-социална помощ.

Използвана литература:

1.    Антология Социална работа, Дейвис, М., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С. 2008г.

2.    Изоставянето на деца - превенция и алтернативи, Богданова, М., изд. Авангард Прима, С. 2009г.

3.    Първичната рана - да докоснем света на изоставеното дете, Нютън Верие, Н., изд. Лик, С. 2005г.