На всеки родител се случва от време на време да каже нещо обидно на детето си, но това не е непременно словесно насилие. Насилие е обаче, когато детето бива неизменно подлагано на словесни атаки относно външния си вид, интелигентността, компетентността или стойността си като човешко същество.

Също като властните родители, словесните насилници попадат в две отчетливи групи в зависимост от стила си. Има такива, които атакуват директно, открито и злостно. Те наричат децата си глупаци, боклуци или грозници. Възможно е да им кажат, че никога не са искали да ги раждат. Тези родители не се интересуват от чувствата на децата си и дългосрочният резултат е съсипаното самочувствие на детето.

Другият вид словесни насилници не са така директни и малтретирането се изразява в постоянно дразнене, сарказъм, обидни прозвища и перфидни унижения. Тези родители често прикриват насилието зад фасадата на хумора и пускат шегички от рода на „Носът ти е като клюн“, „Чудесна дреха като за клоун“ или „Сигурно си лежал болен вкъщи, когато са раздавали мозъците“.

Когато детето или някой друг член на семейството възроптае, насилникът неизменно го обвинява в липса на чувство за хумор. „Тя много добре знае, че се шегувам“ е оправданието, сякаш жертвата е едва ли не съучастник.

Четиридесет и осем годишният Фил на пръв поглед изглежда уверен човек. Той е висок грубоват зъболекар с вкус към стилното облекло. Само че, когато заговори, гласът му е толкова тих, че едва се чува. Лично на мен ми се наложи няколко пъти да го помоля да повтори това, което е казал. Той обясни, че търси помощ, за да се справи с болезнената си плахост.

„Просто не мога повече. Почти на петдесет години съм и съм свръхчувствителен спрямо всичко, което ми казват. Не приемам нищо едно към едно. Винаги си мисля, че хората ме правят на глупак. Мисля си, че жена ми ме прави на глупак… Родителите ми ме правят на глупак. Нощем лежа и си мисля какво ми е казал всеки през деня… и непрекъснато намирам по нещо лошо. Понякога ми се струва, че ще полудея.“

Фил бе много откровен относно настоящето си, но се затвори в себе си, когато го попитах за детството му. След няколко деликатни въпроса сподели, че най-ярките спомени от детството му са как баща му непрекъснато го тормозел. Шегичките винаги били за сметка на Фил и нерядко били доста злостни. Когато останалите се смеели, той се чувствал още по-изолиран.

„Не стига, че непрекъснато ме дразнеше, ами понякога наистина ме втрещяваше с изказвания като: «Това дете не може да е наш син, погледни му лицето. Обзалагам се, че са го разменили в родилното. Я да го върнем и да си вземем нашето.» Бях само на шест години и наистина повярвах, че ще ме върнат в болницата. Един ден накрая се осмелих да го попитам: «Татко, защо винаги ме дразниш?» Той отговори, че не ме дразнел и не съм ли разбирал, че само се шегувал.“

За малките деца е нормално да не различават истината от шегата и заплахата от тормоза. Положителният хумор е едно от най-силните средства за заздравяване на семейните връзки. Но сарказмът е особено вреден в отношенията между родители и деца. Децата приемат сарказма и недобронамерения хумор едно към едно. Развитието им не е достигнало степента, в която да разберат, че нещо от рода на „Ще те пратим на детска градина в Китай“ е шега. Много по-вероятно е детето да изживее кошмари, в които е изоставено в някаква страшна, непозната страна.

Всички сме виновни, че някога сме се подигравали на някого. Повечето време подобни подигравки като цяло са безвредни. Но, както при другите форми на „отровно“ отношение, и тук вредата зависи от честотата, жестокостта и предмета на подобно отношение. Децата вярват на онова, което казват родителите, и го приемат навътре. Непрестанните шеги за сметка на уязвимото дете са садистични и особено вредни.

Фил непрекъснато е бил унижаван и обиждан. Опитът за конфронтация с бащата е завършил с обвинението, че е неадекватен, защото „не носи майтап“. Фил не е могъл да направи нищо.

Докато той описваше чувствата си, забелязах, че все още изпитва притеснение, сякаш смяташе оплакванията си за глупави. Аз го уверих, че разбирам чувствата му вследствие на унизителните шеги на баща му и болката, която никой не е приемал насериозно. Но той беше тук, за да стигнем до дъното на тази болка, а не да я омаловажаваме. Казах му, че тук е на безопасно място и никой няма намерение да го унижава.

Фил се замисли. Сълзите напираха в очите му, но той положи огромни усилия да ги възпре:

„Мразя го. Беше истински подлец. Все пак аз съм бил само едно дете. Не беше нужно да ми се подиграва така. Продължава да се майтапи на мой гръб и до ден-днешен. Никога не пропуска случая. Отпусна ли гарда за секунда, и край! Винаги успява да се представи като положителен герой за моя сметка. Господи, мразя го!“

Когато дойде за пръв път, Фил не правеше абсолютно никаква връзка между свръхчувствителността си и подигравките на баща си. Като дете никой не го е защитавал, защото поведението на баща му не е било смятано за малтретиране. Фил се е намирал в типична безизходица:

„Болеше ме от тези шеги и това ме правеше слаб.“

Малкият Фил е бил обект на подигравки от страна на баща си и е полагал отчаяни опити да прикрива чувството си за неадекватност. Възрастният Фил е същият, само че живее в един по-голям свят, поради което е прехвърлил страховете и негативните си очаквания върху другите хора. Той живее с оголени нерви, в очакване на удара под кръста и унижението. Свръхчувствителността, плахостта и недоверието към хората са неговият неизбежен, но безрезултатен начин да се предпази от по-нататъшни наранявания.

"Раните са преди всичко вътрешни"

Сюзън Форуърд, Крейг Бък