Освободи живота си

Петнайсетте плюс един начина да станем нещастни отчасти произлизат от невролингвистичното програмиране и от изследванията на Майкъл Хол, основоположник на невросемантиката и психологията на себеактуализацията (изучаваща развитието на нашия потенциал). В книгата ще намерите и някои насоки, свързани с работата на Арън Бек, считан за баща на когнитивната терапия, Албърт Елис, основател на РЕТ (рационално емотивна терапия) и на Робърт Лейхи, президент на Международната асоциация по когнитивна психотерапия. Голяма част са плод на моя опит. Помагали са и продължават да помагат на хиляди хора по света. - Аз ги наричам моите изкушения - казва изникналият отнякъде Джорджо. - Откакто бях в курса преди две години, разбрах, че битката за щастието се печели или губи в ума ни. Вече си давам сметка колко често се изкушаваме да попаднем в тези клопки. Не казвам, че вече съм се отървал, може да ми се случи и днес. Но сега очите ми са отворени: знам къде се намират и как да ги избегна. Знам точно кои от тези петнайсет начина са най-опасни за мен, кои са моите „дупки по тротоара“ или клопките, в които постоянно рискувам да попадна, ако не внимавам. Разбирам, когато мислите ми поемат в грешна посока, често даже усещам зова на старото негативно поведение и се чувствам като Одисей със сирените, но фактът, че съм наясно с този процес, ми помага да спра навреме. Дори когато попадна в негативната спирала, продължителността на „емоционалното отвличане“ (или времето, в което оставам в дисфункционално душевно състояние) е все по-малка. Все по-бързо се измъквам оттам. - Можеш ли да дадеш пример? - пита го любопитно Соня. - Една от тези клопки е сравнението. Имах склонност непрекъснато да се сравнявам с другите: с колегите, с брат ми, даже и с паметта на баща ми и неговите успехи в работата. Беше непрекъснато състезание. Много труден начин да живееш. Сега дори мислите ми да тръгнат в тази посока - а най-вече на работното ми място е доста лесно, - веднага се усещам и си казвам, че единственото реално състезание е със самия мен, за да се чувствам по-добре и да дам най-доброто от себе си. Каквото и да се случи, такова състезание мога само да спечеля. Това премахва стреса и ми помага да поддържам по-разумни и откровени отношения с другите. Наистина тези 15+1 негативни начина на мислене не само водят до психическо страдание, но го поддържат и удължават. 

Става дума за специфични мисли, често избликващи спонтанно; изглеждат ни логични и приемливи, диктувани по-скоро от волята ни, отколкото плод на ясно очертани емоционални пътеки, но без да се усетим, ни отвеждат към негативната спирала. Понякога действат поотделно, друг път сме в плен на няколко едновременно, така ефектът им е още по-мощен. Затова умението да ги разпознаваме и заменяме е определящо. В живота страданието е неизбежно, защото самият той се състои от болезнени моменти. Но психическото страдание (преди всичко продължителното) е собствен избор. Ето какво трябва да направиш, ако искаш да съсипеш живота си. Спокойно: има начини за излизане от всяка клопка!

 

СВРЪХЗАЕТИЯТ: ИГНОРИРАШ УСЕЩАНИЯТА СИ

Да съзнаваш, значи да наблюдаваш и приемаш

своите усещания и емоционални състояния, миг

след миг. 

Йон Кабат-Цин

Нямам време за такива глупости

- Не знам защо съм тук - пухти Алберто. Як и висок, с

отривисти движения, като човек, свикнал да командва.

- Затова пък аз знам - уверява го Джорджо и кла-

ти глава. - Невъзможно е да продължаваш така. Ще си

докараш някой инфаркт, а си мой брат, не искам да ми

тежиш на съвестта.

- Аз съм добре, всичко ми е наред - хладно оспорва

Алберто.

- Така ли? А защо не почиваш нито миг? Откакто скъса със Силвия, нещата се влошиха още повече. Работиш по петнайсет часа на ден. И това е вече от години.

- Какви ги говориш? Даже тръгнах отново на фитнес! Тренирам за маратона - готов е с отговора Алберто.

- Как ли пък не! На работата не сядаш по цял ден, вечер излизаш на бегом и отиваш във фитнес залата, за да тичаш отново! Поне в тялото си вслушваш ли се? - притиска го Джорджо.

- Какво искаш да кажеш? - пита с подозрение Алберто.

- Имаш бодежи в черния дроб, главоболие, стомашни проблеми... Това са сигнали за силен стрес. Тялото ти се опитва да ти каже нещо - обяснява Джорджо.

- Нямам време за такива глупости, имам да върша по-важни неща! - избухва Алберто.

Май е по-добре да се намеся, преди бурята да се разрази.

 

Компютърът и детето

Имало едно време екип от учени, който създал софтуер на много високо ниво, съдържащ цялото човешко познание: законите на физиката и математиката, всички  животински видове, цялата наука, историческите събития и всяко географско откритие.

Всички медии информирали за този свръхкомпютър, за този кладенец от мъдрост и когато денят да го покажат настъпил, хиляди хора били в очакване да го видят.

Затова организаторите решили да предоставят възможност на публиката да тества суперкомпютъра с въпроси по избор. Доста хора в тълпата искали да задават въпроси на всезнаещия компютър и вдигнали ръце. Лекари, математици, инженери, историци се надпреварвали да го хванат в грешка, но за броени секунди получавали верния отговор.

По някое време едно дете вдигнало ръка и попитало:

„Може ли да попитам нещо компютъра?“.

Организаторите се засуетили: чудели се какво ли толкова трудно би могло да попита детето. Но тъй като то сияело от щастие заради възможността да попита компютъра, му дали думата.

„Здравей, компютър, как си днес?“, попитало детето усмихнато.

Тишина. Никакъв отговор от компютъра. След няколко минути детето повторило въпроса си. Отново тишина.

Още от малки сме свикнали да насочваме вниманието си извън нас, придобиваме умения да изучаваме околния свят, а не онзи вътре в нас. В училище учим история, география, математика. Изключително важни предмети, но кой ни научава да се вглеждаме навътре, да разбираме какво наистина искаме, как се чувстваме, от какво се нуждаем? Вероятно смятаме, че тази задача може да бъде предоставена на някой лекар, психолог, на партньора ни?

- Никога не си задавам такива въпроси. Аз съм доста практичен човек. Обръщам внимание на резултатите и затова винаги напредвам... задължения колкото щеш, и толкова!

- Задължения колкото щеш, и толкова? - не успявам да се сдържа. - А кой ги поема? И ако се замислиш, защо изпитваш нужда да бъдеш непрестанно зает?

- Може би искаш да кажеш, че самият аз препълвам живота си със задължения - пита ме изумено.

- Вероятно го правиш, за да се разсееш от проблемите, от раздялата, за да не виждаш, да не чуваш - намесва се Джорджо, преди да отворя уста. - Сигурно си свикнал с тази трескава и изтощителна програма, за да не може да се изправиш лице в лице със себе си. Дотолкова, че щом ти се удаде възможност за малко свободно време, веднага изникват нови планове, срещи, задачи. Привидно ти се подчиняваш на изискванията на живота, в действителност непрекъснато си създаваш нови. Истината е, че така затваряш вратата не само пред осъзнаването на този факт, но и пред сърцето си и истинското щастие. Несъмнено и обществото ни подтиква към това, преди всичко нас, мъжете. Като погледнеш униформата сако и вратовръзка...

- Какво и има на вратовръзката? - пита примирено Алберто.

 

Как да те отърва от това затруднение?

- Нищо и няма. Знам, че предпочиташ да се обличаш така, продължавай и занапред. Но символично костюмът затваря в клетка тялото, а вратовръзката е примка, разделяща главата от останалата част на тялото. Все едно казва, че важното е рационалността. Това е светът, в който искаш да живееш. Не онзи на тялото, на емоциите, на усещанията. Джорджо е неукротим и тъй като след малко курсът започва, почти цялата група е обградила братята. Понеже сме в моя кабинет, вече няма място да се обърнеш.

- Добре, а кога си спомняме, че имаме и тяло? - питам, докато се отправям към залата с очакването групата да ме последва, за да продължа лекцията там.

- Когато ни заболи - отговаря хор от гласове.

Правилно! Защото обикновено живеем в главата си. Само че тялото е фантастичен инструмент за проверка, ако му разрешим. Докато пишех тази глава, се намирах в Тайланд, седнала на една тераса. Внезапно усетих остра болка в далака. Станах да пийна малко вода, но не помогна. Бодежите ставаха все по-интензивни и не преминаваха. Тогава изключих компютъра (костваше ми много усилия), легнах си, затворих очи, положих ръка върху болезненото място и опитах да разбера какво се случва, що за послание се крие зад тази болка. Не ми трябваше много, за да го извадя наяве. В момент на облекчение си представих, че далакът ми има глас и може да ми говори. Попитах го: „Какво става? Коя е емоцията, заседнала там вътре?“.

Отговорът падна като гръм от ясно небе: „Гняв!“. Тогава продължих: „Как да те отърва (и да се отърва) от това затруднение?“. И сега отговорът дойде незабавно, от ясен по-ясен: „Дай ми време да си почина, карай ме да работя по-малко, осигури ми някакви забавления“.

Всичко беше вярно! В онзи момент животът ми преливаше от задължения. Бях завършила курса по Духовност, жизненост и благоденствие - деветдневно пътуване навътре и навън, чудесен и завладяващ опит, но натоварил ме с много отговорности. Трийсет участници от различни държави, общуване на три езика, лекции на различни места, което изискваше огромна организационна работа. В края на курса се озовах в Сингапур, където за една седмица проведох срещи колкото за година. Когато се завърнах в Пукет, имах по-малко от двайсет дни, за да комплектувам три от главите на

тази книга, освен задължението да следя от разстояние работата на нашите наставници и да подготвя курсовете за следващия сезон. Една част от мен приемаше с ентусиазъм всички тези проекти, въпреки че това означаваше да прекарвам много часове пред компютъра. Другата обаче страдаше: искаше разходки по плажа, масажи, храмови

церемонии, екскурзии с моторче. Но аз бях дотолкова потънала в работа, че не се вслушвах.

Да убиеш вестоносеца, преди да е предал посланието

Често единственото средство, с което мозъкът разполага, за да ни изпрати сигнал за тревога, е тялото. Лесно е да подминаваме емоциите и чувствата, но когато тялото не е добре, то привлича вниманието ни. Понякога решаваме проблема с болкоуспокояващо хапче. Само че тялото, което е мъдро, често пъти отново се обажда, като премества болката на друго място.

- Според тази теория вече не трябва да вземам лекарства ли? Това е абсурдно! - Алберто се изправя и слага ръце на кръста. Тонът му е очевидно предизвикателен.

Има животоспасяващи лекарства, например при някои изострени заболявания. Понякога лекарствата са необходими, но колко пъти злоупотребяваме с тях? Колко често изкореняваме симптомите, преди да изчакаме, и да разберем техния смисъл? Не е ли като да убием вестоносеца, преди да е предал посланието? И не води ли тази нагласа до увеличаване на страданието? Наистина ли предпочитаме да ни отварят със скалпела, а не да отворим сърцето си отвътре? Дори да решите в полза на общоприетите терапии, защо не отделите малко време и не разкриете по-дълбинните потребности, криещи се зад тези симптоми? Ако продължаваме да лекуваме симптомите, без да разберем какво искат да ни каже болестта или неразположението, рискуваме да изгубим важни сведения от тялото вестоносец. Американката Кандис Пърт, занимавала се през по-голямата част от живота си с невронауки и фармакология, е стигнала до извода, че нашият мозък, имунната система и тялото са в непрекъсната връзка посредством „емоционални молекули“. Според нея определящ е не толкова фактът, че съзнанието управлява тялото, а че тяло и съзнание са тясно свързани в система за двупосочна комуникация. Знанието не е само в нашия мозък, то е разпределено във всяка клетка на тялото. През последните години много други научни изследвания потвърждават нейната теза. И не само те. В космологията на индианците ирокези душата показва чрез болестта, че нещо в живота ни липсва. Както казва писателят Грег Ливой, за да се свърже с нас, душата използва всички налични и средства, понякога дори раздрусва дървото, за да опадат семената. Даже след това тези семена да не се прихванат...

- Значи, ако се разболея, вината е моя? - не се предава Алберто.

Това също е клопка. Да се вслушаш в сигналите, не означава да се питаш: „Защо на мен? Какво лошо направих?“. Защо да използваме телесната болка или болестта, за да се самобичуваме или оплакваме, че лошите неща се случват на добрите хора? Не е ли по-добре да ги използваме по предназначение - като повик, привличане на вниманието?

Дори да не сме създали сами физическите болки, те са начин тялото ни да комуникира с нас. Не сме отговорни за нашите болести, но трябва да имаме чувство на отговорност към тях, както казва Стивън Ливайн, писател и учител по будизъм.

Бърни Сийгъл, лекар и автор на „Любов, медицина и чудеса“, твърди че деветдесет процента от неговите пациенти, оздравели спонтанно от считани за нелечими болести, преди това са внесли коренни промени в живота си (помирение с важни за тях хора след скъсване на отношенията, възвръщане към вярата, признаване на истини, отхвърляни от години, и т.н.). При всички тези случаи болестта е била напомняне за тези обзети от френетичното ежедневие хора да се вслушат в себе си, да си припомнят отдавна забравени неща.

Почистваш ли очилата си?

Защо да чакаме тялото да ни подсеща? Защо не отделяме по някоя минута от деня, за да се вгледаме вътре в нас, да чуем тялото и да осъзнаем потребностите си предварително? Понякога поемаме прекалено много задължения точно защото отказваме да прозрем истината. Не се вслушваме в себе си, за да не усетим болезнените емоции, за да накараме съмненията да изчезнат, за да прикрием чувството за непригодност, защото на всяка цена искаме да доведем докрай проектите, които спо ред нас са от жизнена необходимост... И много често го правим несъзнателно.

- Години наред живях „на бегом“ - разказва Джорджо. - Ако бях се вслушвал в тялото си, а то искаше да поспра, щях да бъда обречен на сблъсък с онова, което не вървеше. Но аз се страхувах да се срещна с призраците си. Като мениджър, бях разкъсван от съмнения, моята пословична увереност изчезна, все по-често нямах отговор на въпросите и не знаех как да реагирам. Чувах два гласа вътре в мен, единият ми казваше: „Приеми очевидното, спри се, потърси помощ“. Другият ми нашепваше, че това е недопустима слабост за моята роля. Ако бях издържал, тази фаза щеше да премине от само себе си. Мислех се, че съм единственият с такива проблеми, и не свалях маската „всичко е наред“. Само че професионалният и преди всичко личният ми живот се сриваха. После дойде разводът. Оказах се самичък в огромен дом. Тук се озовах случайно и си дадох сметка, че не бива да се преструвам, че мога да бъда уважаван и обичан дори ако много неща в живота ми не вървят, нали всички сме в една лодка.

Джорджо се обръща към Алберто, който свежда поглед. Сигурно е докоснал някоя тънка струна. Решавам да продължа. Не си даваме сметка, че като не се вслушваме и прогонваме призраците си, ги подсилваме; ако прикриваме съществуването на собствените рани с преструвки, те кървят повече, често пъти маската се превръща в клетка. Проблемите се разрастват потайно, но когато накрая бъдат осъзнати и извадени на светло, биват подценявани. Разбирането на чувствата и усещанията е основата на емоционалната интелигентност. Като всяко друго умение и то бива тренирано.

- И по какъв начин? - пита Алберто, видимо разстроен.

Точно както се прави за маратона или за работата.

Въпрос на тренировка. Нужно е да имате време - достатъчни са няколко минути дневно, - за да сте в контакт със самите себе си и с вашето тяло.

За начало няколко пъти през деня спрете за десет секунди и направете преглед на тялото си. Отделете внимание на физическите усещания, от пръстите на краката чак до главата, наблюдавайте всеки орган и мускул, забележете дали има отпускане, или напротив - напрежение, контракции. После си дайте сметка дали случки, събития или душевни състояния причиняват това специфично физическо усещане. Отбележете дали съществува връзка между това, което правите или мислите, и определено усещане в тялото. Задачата е да се разкрие връзката между физическите сигнали и отговарящите им душевни състояния.

Свива ли ви се стомахът преди разговор с началника? Редовно ли ви боли глава в събота и неделя? Усещате ли болки в гърба, откакто сте започнали работа по новия проект? След скарване с партньора ви е заболял черният дроб? Какво ви казва вашето тяло? Какво трябва да предприемете, за да си възвърнете равновесието? Как да намерите отново благоденствието?

Като си задаваме тези въпроси, лека-полека се научаваме на диалог с нашето тяло и все повече осъзнаваме случващото се вътре в нас и онова, от което наистина се нуждаем. Може да обедините тези думи

с упражнението „Тялото ти говори“ в края на тази глава.

* * *

Друг съвет за обучението ви е да използвате дневник, където да вписвате емоциите от деня.

Умението да се вслушваме в нашето тяло и ден след ден да установяваме емоционалния си статус ни помага също да разбираме по-добре емоциите и душевните състояния на хората около нас. Понякога не сме свикнали да опознаваме, назоваваме и управляваме нашия вътрешен свят. Виждала съм успешни ръководители с изпъкващи финансови умения и безспорни управленски качества, но с емоционална  интелигентност на нивото на четка за зъби. За тях това беше тъмна, непозната материя, неподлежаща на усвояване. Тайната е в това да се научим да живеем в дълбочина вместо на скорост. Открих (за моя сметка), че законите на вътрешното щастие и на външния успех се различават. За да постигнем целите си, често вдигаме нивото на адреналина и се хвърляме във френетични дейности, за да се справим с къщата, работата, децата или пък само да завършим някой проект в срок. Всички действия и стратегии, основани на заряда от адреналин, са оправдани в критични моменти, защото ни позволяват временно да игнорираме умората, физическата болка, тъгата, несигурността. Когато сме под въздействието на адреналина, забравяме за истинското състояние на системата съзнание - тяло. Но какво се случва, ако постоянно живеем като при извънредни обстоятелства? Бихте ли управлявали кола, като винаги настъпвате педала на газта докрай? Ако продължаваме да загърбваме усещанията си, за да можем да постигнем целите си, рискуваме да не усетим удовлетворение от постигнатите резултати. Рискуваме хроничен стрес и нервно изтощение. Рискуваме да живеем с фалшиви приоритети. Трябва да се откажем от тези методи, ако не сме наистина застрашени. Колко пъти извънредните случаи са само в нашата глава? Нужно е да се научим да се вслушаме в себе си, започвайки от тялото: защото съзнанието умее да мами, но тялото - не. И да не го правим, е като да не почистваме никога стъклата на очилата си. Понякога животът се замъглява. Случва се. Ако продължаваме да държим мръсни стъклата, през които гледаме, никога няма да променим нашата перспектива и ще продължим да се спъваме, докато паднем. Поддържането на стъклата чисти трябва да се превърне в навик за всеки.

ОПОРНИ ТОЧКИ

КЛОПКА Свръхзаетият: игнорираш усещанията си

Винаги имаш хиляди задължения, вниманието ти постоянно е насочено извън теб, към околния свят. Затова си склонен да не забелязваш физическите усещания и връзката им с емоциите и душевните състояния. Не „обитаваш“ своето тяло и се стремиш да не се вслушваш в сигналите му, не осъзнаваш най-дълбоките си потребности. Рискуваш да попаднеш в нея, ако:

Използваш често една или повече фрази от типа:

Зает съм.

Нямам време за тези неща.

В живота ми всичко си е наред (но не е вярно!).

Няма значение как се чувствам.

Да следим за резултатите, а не за чувствата.

Емоциите са ирационални и глупави.

С рационалност всичко се решава.

Другите имат проблеми, не аз.

С тези неща ще се занимавам, когато ми остане време/щом свърша

по-важните задачи.

Често или много пъти поведението ти е следното:

Затрупваш се със задължения.

Не можеш да определиш емоциите си и как се чувстваш.

Мразиш да оставаш сам.

Не понасяш тишината.

Трудно ти е да стоиш, без да правиш нещо.

Когато разговорът с приятелите стане сериозен, ти се иска да го „олекотиш“ с някоя шега.

Прекарваш много време пред телевизора.

Денят ти минава в тичане по безброй задължения.

Склонен си да говориш много и да слушаш малко.

Отдавна искаш да се посветиш на упражненията в книгата, но все

излиза нещо по-важно за правене.

Щом усетиш неразположение/болка в тялото, вземаш обезболяващо,

без да си задаваш въпроси.

Повече от месец не си вземаш ден, в който да останеш сам със себе

си и да се замислиш за живота си.

Как да се избавиш

Храна за размисъл:

Кога и по какъв начин влизаш в тази клопка? Как въздейства? Какви

са последиците?

Прави живота ти по-хубав? Помага на връзките ти? Как можеш да я

промениш?

Какво би казал на най-добрия си приятел, ако се държи така? Какво

ново би направил?

Какво би престанал да правиш?

Полезни въпроси, за да се вслушаш в тялото си

Колко често се вслушваш в тялото си?

За кое нещо се преструваш, че не знаеш?

За кое нещо се преструваш, че не е проблем в живота ти?

За кое нещо се боиш да говориш дори със самия себе си?

В тази ситуация по какъв начин тялото ти превръща психичното смущение в органично?

Упражнение. Тялото ти говори

Затвори очи, поеми дълбоко дъх и се вслушай в тялото си.

Има ли някоя част, нуждаеща се от твоето внимание (болез-

нена, напрегната)?

Къде се намира?

С какви размери е (малки, големи)?

С каква форма (заострена, заоблена)?

На какво ти прилича?

Ако има цвят, какъв е той?

Ако има консистенция, каква е тя (течна, твърда, желатино-

подобна)?

Ако изпитваш емоции, свързани с това, какви са те?

Ако се появят спомени за миналото, какви точно са?

Ако получиш послание, какво е то?

Какво би могъл да предприемеш, за да се освободиш от това

затруднение?

Един съвет: докато правиш това упражнение, избягвай да ана-

лизираш, разбъркваш, орязваш, променяш или контролираш

отговорите, които получаваш. Тъй като съзнанието е склонно

да рационализира всичко, би могъл да си помислиш: „Вероят-

но това не е верният отговор, прекалено елементарен е, откъ-

де да знам дали ще ми свърши работа?“.

В тези случаи трябва да следваме правилото, че верният отго-

вор е първият, той е най-спонтанен.

Откъс от книгата на Лучия Джованини - "Освободи живота си"