В настоящата тема се разглежда умението за асертивност, чието отсъствие в поведението повишава риска определено лице да попадне в позиция на жертва на насилие. Често, при хора пострадали от насилие, се наблюдава непълноценно социално функциониране, изразяващо се в неспособност да създадат, развият и стабилизират удовлетворяващи междуличностни взаимоотношения. Липсата на познание за собствени граници и неумението да утвърдят себе си по спокоен и положителен начин, без да прилагат агресия или пасивност е признак за тяхната неасертивност.
Що е асертивност?
Обобщавайки възгледите на отделните автори, асертивността може да се определи като сложен, многосъставен личностен конструкт, чиито основни компоненти са самоуважение и уважение към околните, наличие на увереност в себе си, способност на човек активно да отстоява своите права без да наранява чувствата на хората, открито да заявява своите цели, намерения и чувства пред обкръжаващите, ненакърнявайки личността им. Асертивността се повлиява от редица фактори, като най-значими са ситуацията, в която е поставен човек, личностните му качества и социалните условия в които попада. Асертивността в поведението не е общовалидна величина, а умение за постигане на баланс между настойчивост и отстъпчивост и стои в контекста на две противоположни форми на социално поведение - покорна и агресивна. Човек, демонстрирайки сила, себеизразявайки се чрез агресия, нарушава правата на другите и емоционално ги застрашава. В противовес на агресивният стил, подчиненото и покорно поведение в социалните взаимодействия води до дисфункционални и болезнени емоции, несигурност и загуба на лична неприкосновеност. Както вече стана ясно, неумението за себеутвърждаване е компонент от личностната характеристика, но предвид ситуацията в която попада, човек може да демонстрира по различен начин своята неасертивност - чрез пасивност, агресивност или манипулативност. Консултирането и терапевтичната работа на жени обект на насилие, придобива все по-голямо значение в психосоциалната практика и се поражда необходимост от прецизно проучване на динамиката на развитие, емоционалният статус и психичните характеристики на жените жертви.
Личностни, социални и културни детермининанти на неасертивност
В съвременният свят агресията като тенденция в субектните взаимоотношения е все по-дискутирана тема. Домашното насилие като социален феномен е достигнало равнище считано универсално опасно предвид пряката заплаха за оцеляване и благоденствие на индивида. Някои нагласи в по-широк смисъл показват взаимоотношения между мъже и жени, които затвърдени посредством патриархалният ред благоприятстват проявите и търпимостта на домашното насилие. Жените заемат място в установената йерархична система, в която неравенството е обусловено и социално и природно и тази неравнопоставеност е причина някои от тях да не успеят да се заявят, противопоставят и да защитят личните си интереси, права и свободен избор. В обществото властва стереотипна представа определяща жените като създания, които са безсилни и емоционално зависими от мъжете, като по този начин ги поставя в индуцирана подчинена позиция. Прояви на насилие като враждебност, бруталност и груба сила свидетелстват за беден репертоар от социални умения, но са ключови инструменти, с които извършителят на деянието си служи за да постигане власт и подчинение над жертвата. Актовете на насилие ( вербално, емоционално, психично, физическо, сексуално и икономическо) оказвано от един партньор спрямо друг, с цел насаждане чувство на страх и контрол, зависят от културалните модели в исторически план. Общоприето е, че деяния съпроводени с насилие между членове на семейството присъстват във всяка епоха, общество и култура, но не винаги са се разглеждали като социална заплаха. В последните десетилетия, домашното насилие е превърнато в проблем от световен мащаб и това провокира търсене на предиктивни средства и причини. Психологически, личностни, социални и културни фактори, водят до чести колизии във взаимоотношенията между хората и тогава възниква потребността човек да отстои правата си в едни обичайно неблагоприятстващи условия. Липсата на асертивност е типична в поведение на покорство и съзависимост, където няма уважение към собствените права и позиции, където съществува невъзможност за поставяне на граници и тяхната защита. Някои хора имат нереалистичното вярване, че посредством чести прояви на жестове, компромиси, „жертви“ към другия, самоотхвърляйки се, налагайки си самоограничения ще постигнат желаното спокойствие и психичен контрол. Ала последиците от такова поведение провокира у неасертивните висока тревожност, гняв към себе си и другите, чувство за малоценност, дълбока неудовлетвореност и изобилно трупане на негативи от постоянни недоразумения и конфликти във взаимоотношенията. Тъй като животът на човека се ръководи от неговата ценностна система и тя е ключът при всеки избор, при всяка проява на свободната воля, ценностите на отделния човек носят съществена информация за него, чрез тях могат да бъдат разбрани неговите нагласи. Има хора, чиито нагласи се влияят от убеждението че не е почтено и морално да отстояват себе си, да се себеизтъкват и дори да изразят своето мнение. Това убеждение във висока степен е валидно за жени жертви на домашно насилие, които са представители на някои етноси и религии. Членовете на такива общности обикновено са в подчинено-зависима позиция, не могат да се отделят от рода и групата, поради страх, предубеждения и стереотипи. Те нямат право на място за лично пространство, житейски избор и собствен мироглед.
Позната форма на неасертивно поведение, която се вписва в характеристиката на личността на жените жертви на насилие и е свързана с подчинението е конформността. Процес, в който следствие на въображаемо или действително влияние (социален натиск) променяйки своята нагласа, човек се опитва да се приспособи, търсейки хармония. В книгата си „ Човекът социално животно“, Елиът Арънсън пише, че конформизмът, се проявява по-често при хора, които имат по-ниско самочувствие и че човек, по-лесно демонстрира конформно поведение, когато източникът на влияние е значим, авторитетен, властен.
Родителски практики и стил на възпитание
Неасертивното поведение може да се разглежда като заучено, тъй като всяко поведение е действие, което се научава чрез наблюдение, обучение или опит. Родителският подход и методи на възпитание, както и влиянието на социалната среда оформят личностните характеристики на индивида. И тъй като човешкото поведение в голяма степен се научава и затвърждава в детството, през този период са най важни родителската практика и стил на възпитание. Често срещана причина за неасертивността при някои жени е в резултат на погрешно възпитание. Захранени с увереността, че за да бъдат успешни, да постигат целите си, да достигнат хармония в интеракциите си с хората и света на всяка цена трябва да демонстрират добри обноски, да бъдат културни, скромни и благоприлични. Неглижирайки собствените си интереси заради убежденията си, при възникване на конфликтни ситуации се оказва, че не успяват да се защитят. Изследвания показват, че възпитавани в авторитарен родителски стил децата страдат и се нарушават едновременно познавателните и социалните им умения, те стават зависими от авторитетната фигура на възрастния. Израстват с ниска самооценка,затворени, послушни, неуверени, проявяващи често афекти на ретрофлексиран гняв. Психологическият контрол, който прилагат родителите използвайки някои форми на наказания, причиняват вина или срам у детето и в резултат на това то става тревожно, срамежливо, зависимо, развива чувство за малоценност. Суровото и внушаващо страх родителско възпитание и строгите и твърди ролеви модели във възпитанието на детето са гаранция за неасертивност у възрастния индивид. Ако пък детето е свидетел на агресивни прояви между родителите, то усвоява подобен стил на държание и трупайки своя социален опит у дома, голяма е вероятността когато порасне, да повтори родителския модел на насилие. В повечето случаи момичетата са склонни да приемат ролята на жертва, копирайки поведението на своята майка. Неасертивността може да се придобие и в отстъпчивият стил на възпитание, противоположен на авторитарния, при който в децата се формира незряло, пасивно и зависимо поведение и това повлиява бъдещото им самоутвърждаване.
Невербален израз на неасертивност
Неасертивността като характеристика на поведението се изразява и по невербален начин, най-вече чрез сигнали, показващи неувереност и страх. Посредством актове на невербално комуникационно поведение и паралингвистични символи може да бъде идентифицирана и затормозената неасертивност. Някои изследователи споделят мнението, че словесно се предава обективната информация, а несловесното общуване служи за един вид договаряне на поведението, дори понякога замества словесните послания. Така невербалните знаци, които потенциалната жертва на насилие открито изразява, безпогрешно биват разпознати и се улавят от агресора.
“Терминът "виктимология" буквално означава "наука, знание за жертвата" (от лат. Victima - жертва и гръцки. Логос - учение). Тази наука е възникнала в резултат на изследването на жертвите на престъпления и първоначално е разработена в рамките на криминологията.” (Malkina-Pyh, 2009)
В трудовете си редица автори изследват различни аспекти от характеристиката на лицата с виктимно поведение и стигат до извода, че то се обуславя от средата, социалните и индивидуални психологически условия. Доминиращи фактори са: индивидуален опит на преживяване или наблюдение на насилие, неадекватни родителски стратегии на възпитание, социална неадаптивност, формиран комплекс от психологически качества (емоционална нестабилност, тревожност, несигурност, чувство на малоценност). Т.е. човек е предразположен да стане жертва на насилие поставен в определена ситуация, дори когато това е предотвратимо и обективно може да се избегне. С други думи, виктимизацията на конкретен индивид представлява потенциалната му способност да бъде поставен в ролята на жертва на насилие като резултат от отрицателното взаимодействие на неговите лични качества съчетани с външни фактори. Повишената степен на уязвимост поради личния компонент на жертвата произтича от наличието на подходящи виктимизационни предразположения. Едно от тези доминантни проявления е липсата на асертивност. Посятите ментални и емоционални семена, които поникват и растат в човека още от рождението му, обичайно са благодатни семена на любов, уважение и свобода, но понякога семената са отровни - на страх, принуда, вина и пр. Именно тези отровни семена подронват самоувереността, самооценката и пораждат страх, като повишават степента на индивидуална уязвимост и се проявяват в голяма степен активно. Обобщено може да се каже, че основен критерии за разпознаване на неасертивността е силно намалената способност за адекватна и пълноценна адаптация в социалните взаимоотношения. В спецификата на междуличностните взаимоотношения обусловени от културното равнище, откриваме една значима особеност в психологическата характеристика на жени, попадащи в ролята на жертви на насилие и това е именно отсъствието на асертивност.
И тъй като асертивността отразява разбирането за личната ценност на всеки човек, въпросът се свежда до най-съществената идея за основни човешки права.
Представените съображения са развити в страниците на кратък текст, чийто проект предполага обстойно изследване.
Библиография:
Andreeva, L. (1999). Social Knowledge and Interpersonal Interaction. Sofia: Lik
Aronson, Е. (1984). The Social Animal. Sofia: Science and Art
Boncheva, I. (2013). Psychology of Child Development. Varna: Slavena
Hadziyski, M. (2014). Theory and practice of psychological counseling. V. Tarnovo: Faber
Malkina-Pyh, I. (2009). Psychology of victim behavior. Moscow: Eksmo
Piez, A. and Garner, A. (2000). The body language. The hidden meaning of words. Sofia: Ciela
Stoychev, N. (2016). The Violence. Sofia: Labor
Автор: Красимира Граматикова