ЛОЕНАТА СВЕЩ — Първата приказка на Ханс Кристиан Андерсен
ПЪРВАТА ПРИКАЗКА НА ХАНС КРИСТИАН АНДЕРСЕН
ЛОЕНАТА СВЕЩ
На Мадам Бункефлод от нейния предан Х.К. Андерсен
Огънят пращеше и бумтеше под гърнето – люлката на Лоената свещ. Тя полека се измъкна от тази топла и уютна постеля. Бе изящна, ослепително бяла и стройна, толкова изтънчена, че всеки, който я погледнеше, вярваше, че ѝ предстои многообещаващо светло и бляскаво бъдеще. И наистина хорските предвещания щяха да се осъществят. Овцата – една хубава овчица, бе нейната майка, а гърнето за топене на лой бе нейният баща. От майка си бе наследила хармоничното бяло тяло и усета за живот, а от баща си – страстта по пламтящия огън, на който един ден щеше да се отдаде изцяло и да "изгори" докрай. Така създадена и оформена, тя се впусна в живота с най-добри и светли надежди.
Имаше много срещи и бързо се сприятеляваше, тъй като искаше да опознае живота и така да намери своето място в него. Но Свещта прекалено много се уповаваше на света, а той се вълнуваше единствено от себе си и изобщо не го беше еня за нея. Светът даже не разбираше какъв е смисълът от съществуването на тази свещ, затова се опита да се възползва от нея. Черните му пръсти оставяха все по-големи отпечатъци върху невинно чистата ѝ белота. Цялата се оцапа от заобикалящия я свят, който бе прекалено груб към нея – много повече, отколкото тя бе в състояние да понесе. Не можеше вече да различи чистотата от мръсотията, ала дълбоко в себе си бе все така невинна и неопетнена.
Тогава мнимите ѝ приятели разбраха, че не са достигнали до истинската ѝ същност и, ядосани, я захвърлиха като непотребна вещ.
Ала външната ѝ черна обвивка отблъскваше всички добри същества – те се страхуваха, че ще се изцапат от чернилката и самите те ще се опетнят, затова стояха настрана.
И ето, че горкичката Лоена свещ бе толкова самотна и изоставена, че не знаеше какво да стори. Почувства се отритната от добрите и едва сега разбра, че се е превърнала в инструмент на злото. Почувства се безкрайно нещастна, защото животът ѝ бе напразен. Та може би дори самата тя бе опетнила доброто около себе си. Не можеше да проумее защо е създадена, защо е на този свят – тя сякаш погубваше себе си и останалите.
Мислеше ли, мислеше, но колкото повече потъваше в мислите си, толкова повече падаше духом, защото не можеше да открие нищо хубаво, нищо стойностно у себе си, нито пък да прозре смисъла на живота си. Сякаш черната мръсотия по обвивката ѝ бе полепнала и по очите ѝ.
Тъкмо тогава тя срещна едно пламъче, едно огниво. То познаваше свещта по-добре, отколкото самата тя себе си. Погледът на Огнивото проникна през външната ѝ обвивка и откри в сърцето на Свещта много, много добрина. Затова се сближи с нея и събуди светли очаквания. Свещта се възпламени и сърцето ѝ започна да се топи.
Пламъкът засия като факел на сватбен пир. Огря всичко около себе си с ярко и ясно зарево, освети пътя на верните ѝ приятели и така те успяха да открият Истината.
Тялото ѝ бе достатъчно силно, за да подхрани и понесе горящия пламък. По стеблото на свещта една по една се отърколваха закръглени и тежки капчици, като кълнове на нов живот. Разстилаха се по повърхността и покриваха с телата си мръсотията от миналото. Те бяха плод не само на физическата, но и на духовната им близост. Така Лоената свещ откри своето място в живота – да, това със сигурност бе една истинска свещ, която дълго свети за радост на себе си и на своите ближни. 🕯️
Превод: Д-р Надежда Михайлова
