„Привързаността е дълбока и трайна емоционална връзка, която свързва един човек с друг във времето и пространството”
(Ainsworth, 1973; Bowlby, 1969)
Дългогодишно проучване на тема Щастие провеждано в Харвард през последните 80 години доказва еднозначно, че най-голямо влияние върху нивото ни на щастие има способността ни да формираме и поддържаме качествени взаимоотношения. Тук възниква въпросът, какво е нужно за да формираме такива отношения и защо понякога имаме усещането, че каквото и да правим, сякаш саботираме сами връзките си, действаме като че ли през някакво проклятие, от което не можем да избягаме. За изясняването на тези въпроси можем да обърнем вниманието си към Теория на Привързаността, формулирана от изтъкнатия английски психиатър и психоаналитик Джон Боулби (1907-1990) и по-късно доразвита от американския психолог Мери Ейнсуърт (1913-1999). Теория на Привързаността се фокусира върху отношенията и връзките между хората, особено дългосрочните такива, като тези между родител и дете или между романтични партньори, като разделя хората и тяхната способност за привързване на 4 основни типа.
Как възниква Теорията на Привързаността
Британският психолог Джон Боулби е първият теоретик на привързаността, описвайки привързаността като "трайна психологическа връзка между човешките същества".
Той се иска да разбере тревожността и страданието при раздялата, които децата изпитват, когато са отделени от своите родители. Някои от най-ранните теории на поведението предполагат, че привързаността е просто заучено поведение резултат от връзката между храненето на детето, което е зависимо от значимия обект (родителя). Тъй като гледачът храни детето и осигурява препитание, детето се привързва, но това, което Боулби открива е, че дори храненето не може да намали тревожността, изпитвана от децата, когато са отделени от техните значими обекти. Вместо това той открива, че привързаността се характеризира с ясни поведенчески и мотивационни модели - когато децата се плашат, те ще потърсят близост от основния си възпитател, за да получат както утеха, така и грижа, т.е. нуждите са отвъд физическите измерения. Боулби изследва вредните ефекти на депривацията от майчини грижи върху развитието на личността със създаването на Теорията за привързаността, като начин за концептуализиране на връзката на детето с майката.
Вярвайки, че влиянието на реалните преживявания на детето със своите родители до голяма степен е било подценявано в обясняването на личностните разстройства и неврозата, Боулби избира реакциите на много малки деца на кратки и дълги раздели от родителите като фокус на своите изследвания. Четиристепенният модел на Боулби на загубата включва:
Боулби предлага този модел вместо предложения преди това от него тристепенен модел, в който липсва фазата на вцепенението. Описва също и различните фази на интензивното безпокойство: протест, отчаяние и изтръгване.
Разбиране на привързаността
Привързаността е емоционална връзка с друг човек. Боулби вярвал, че най-ранните връзки, между децата с техните основни гледачи, имат огромно въздействие, което продължава през целия живот. Той твърди, че привързаността служи за задържане на бебето близо до майката, като по този начин подобрява шансовете на детето да оцелее.
Той разглежда привързаността като продукт на еволюционните процеси. Докато теориите за поведение на привързаността предполагат, че привързаността е заучен процес, Боулби и други вярват, че децата се раждат с вродено желание да формират привързаност към гледачите си.
Доказано е, че децата, които поддържат близост до фигура на привързаност, са по-склонни да получат комфорт и защита и следователно по-вероятно да оцелеят до зряла възраст. Чрез процеса на естествен подбор се появява мотивационна система, предназначена да регулира привързаността. Боулби и други демонстрират, че възпитанието и отзивчивостта на родителя са основните определящи фактори за създаването на сигурна и здравословна привързаност.
Централната тема на Теорията на Привързаността е, че основните гледачи, които са на разположение и отговарят на нуждите на бебето, позволяват на детето да развие чувство за сигурност. Бебето знае, че гледачът е надежден, което създава сигурна база за детето след това да изследва света. Това в по-нататъшния живот ще бъдат моделите и усещанията, с които зрелия индивид ще встъпва в нови взаимоотношения.
"Непознатата ситуация" на Мери Ейнсуърт
През 70 години М. Ейнсуърт провежда експеримент, който цели да изучава поведението на майките и децата в естествена им среда. Като част от това изследване Ейнсуърт развива систематизирана лабораторна процедура за наблюдение, наречена „непозната ситуация“. Тя се състои от „режисирани“ краткотрайни раздели на детето с майката и позволява идентифицирането на индивидуалните различия в привързаността при деца на възраст около една година, както и на различните стратегии за справяне със стреса от раздялата.
Сцената е следната: стая с два стола и купчина играчки разпиляни на пода. Майка и нейното 1-годишно бебе влизат и започва „Непознатата ситуация“ - 20-минутен, осем-епизоден лабораторен експеримент за измерване на „привързаността“ между бебета и техните гледачи.
Чрез огледало с еднопосочно виждане изследователите наблюдават двойката, каталогизирайки всяко действие и реакция. Не отнема много време, за да се определи основният темперамент на бебето: физическо състояние и поведение, бягане до всяко кътче на стаята; любознателно, умишлено и спокойно проучващо всяка играчка; или резервирано, внимателно държащо играчка с механизъм за навиване. На майката се казва да седне и да зачете списание, за да може бебето да прави всичко, към което е естествено привлечено. След това влиза непознат в стаята и се наблюдава реакцията на бебето - страхува ли се от непознатия, няма интерес или е привлечено към него? Това показва стила на общуване с хората като цяло и с майката за сравнение.
Майката е инструктирана да напусне стаята, оставяйки чантата си на стола - знак, че ще се върне. Тук виждаме как бебето реагира на преживяното, че е оставено само. Плаче ли? Тича ли към вратата? Или остава спокойно на пода, в планина от играчки? Непознатият се опитва да успокои бебето, ако е разстроено, в противен случай го оставя да продължи да изследва.
След няколко минути, майката се връща за Среща № 1. Теорията на привързаността твърди, че в миналото се е развила поведенческа система, която да държи бебетата близо до своите възпитатели, за да ги предпази от вреда. Презумпцията е, че всички бебета ще бъдат под стрес, когато останат сами (и всъщност нивата на сърдечната честота и кортизола показват, че дори бебета, които не дават вид на притеснени, всъщност са). Затова, когато майката се върне в стаята, изследователите наблюдават дали връзката работи както трябва. Срещата помага ли на на бебето да премине от състояние на относителна тревожност в състояние на относително безгрижие? С други думи, успокоява ли се детето от присъствието на майката?
Ако бебето въпреки, че е било разстроено по време на раздялата, седи като камък и не отбелязва с поведение, че майката се е върнала, това е знак за несигурна привързаност. Ако бебето е било отпуснато, когато е оставено само и не е било повлияно от събирането с майката, това е по-малко важно. Ако бебето се забърза към майка си, но след това изпищи и покаже че е променило решението си това също би било тревожен знак.
Но най-важният момент е второто завръщане на майката. След първата среща майката отново напуска и отново се връща. Ако бебето, което е било разстроено по време на раздялата, все още не прави нищо, за да индикира връщането на майка си, това е знак, че бебето, едва на годинка, вече е свикнало, че реакциите му ще бъдат отхвърлени. Ако бебето посяга да получи любов и успокоение, но не е в състояние да се успокои достатъчно, за да я получи (или тя не се предлага), това може да отразява връзка, изпълнена със смесени съобщения и поведения. Ако бебето е подивяло от тъга, след което скача като маймуна в ръцете на майката и веднага спира да плаче, бебето е категоризирано като сигурно, идващо от връзка, в която очаква и знае, че нуждите му ще бъдат удовлетворени. Същото важи и за деликатното бебе, чиито сигнали са по-фини, което просто изглежда тъжно по време на раздялата, след което се придвижва по-близо до майката при повторното събиране. И в двата случая връзката е функционална. (И само, за да е ясно, „работещите“ взаимоотношения нямат нищо общо с постоянното носене на ръка на бебета, съвместното спане или денонощната грижа или кърменето до 6-годиншна възраст, сигурните връзки се формират без задължителното следване на дадена философия за родителстване).
Въз основа на отговорите от това изследване, които изследователите наблюдават, Ейнсуърт описва три основни стила на привързване: сигурна, тревожно-избягваща, тревожно-амбивалентна. По-късно изследователите Майн и Соломон (1986) добавят четвърти стил на привързаност, наречен дезорганизирано-несигурна привързаност, базирана на собствените им изследвания.
Редица проучвания от това време подкрепят стиловете на привързаност на Ейнсуърт и посочват, че стиловете на привързаност също оказват влияние върху поведението в по-късния живот.
МОДЕЛИ НА ПРИВЪРЗВАНЕ
Четирите основни модела на привързаност:
Сигурен (стабилен) стил на привързаност
Този тип привързване е стабилен, сигурна основа за взаимоотношенията.
Човек със сигурен стил на привързване, най-често отговаря с „да“ на следните изявления:
Очевидно никой родител не е перфектен и нито едно дете не може правилно да интерпретира всичко, което му се случва. Стилът на сигурна привързаност не се основава на съвършенството; той се основава на модел, при който родителят осигурява на детето увереност в собствената му стойност, като демонстрира любов, постоянство и приемане.
Стилът на привързаност се основава на родителя, който внушава на детето разбиране, че е в състояние да получи нужната любов, като демонстрира тази любов редовно и последователно. Детето научава, че другите хора са надеждни, когато родителят прояви тези характеристики, осигурявайки структура и сигурност. И накрая, детето става сигурно в отношенията, защото родителят е достъпен за детето и с готовност отговаря на нуждите му.
Как да разберете дали имате сигурен стил на привързване? Хората, които имат този стил на привързаност, проявяват специфични характеристики и черти на личността.
Ето списък с типични изказвания на хора с този тип привързаност:
Хората със сигурен стил на привързване обикновено са постоянни, спокойни, приемащи и любящи към своите партньори, близки и деца. Те могат да гледат леко на живота и да бъдат спокойни и сигурни във връзките си. Хората с този стил привързаност имат благоприятно влияние върху хора с другите типове привързаности, когато са във връзка, стига другите да искат да работят върху проблемите си, за да преминат към по-сигурен стил привързаност.
Амбивалентна привързаност:
Амбивалентният стил на привързаност идва от детство, в което любовта и грижата се дават непоследователно, въз основа на фактори, които детето не разбира. Любовта и грижата, макар и отчаяно желани от детето, се разглеждат като невероятно крехки явления, които могат да изчезнат без предупреждение. Тъй като детето никога не е сигурно в получаването на любов, то има огромна необходимост да подсигури несигурното.
Дете, което не е сигурно в любовта и живее с постоянния страх от изоставяне, така израства амбивалентно към отношенията. Те желаят нещо, от което са фундаментално уплашени. В амбивалентни отношения няма безопасност. Любовта и приемането един ден не гарантират любовта и приемането на следващия ден, дори при идентични обстоятелства. Единствената константа, в която може да потърси вината за това несъответствие, е себе си. Детето заключава, че любовта се отказва, защото не е достатъчно добро или не е общувало достатъчно ясно. В отношенията с родителя няма сигурност, защото този човек може да напусне или оттегли любовта и обичта по всяко време.
Ето изявленията, които описват тези с амбивалентен стил на привързване:
Човек с амбивалентен стил на привързаност непрекъснато търси доказателство за любов и привързаност. Те са недоверчиви към другите и се стремят да проверят връзката, често с екстремни поведения, които могат да предизвикат конфликти и да отчудят другия човек. Тъй като връзката изглежда винаги в опасност, амбивалентният човек е склонен да се фокусира обсесивно върху нея. Как върви? Има ли проблеми? Направих ли всичко правилно? Как се чувства другият човек спрямо мен? Никакво разумно успокоение не изглежда достатъчно и човекът изглежда нуждаещ се и задушаващ, като в същото време е в състояние на изключителен гняв и ярост.
Избягваща привързаност:
Децата с този тип привързаност са склонни да избягват родителите или гледачите си. Когато им бъде предложен избор, тези деца няма да покажат предпочитание между гледача и напълно непознат. Изследванията сочат, че този стил на привързване може да е резултат от злоупотреби, насилие или пренебрежителни грижи. Децата, които биват наказвани, че търсят помощ или утеха от гледача, се научават да избягват да търсят помощ и в бъдеще.
Точно както тези с амбивалентния стил на привързаност са склонни да се прилепват неистово към другите, или като тези с избягващия стил на привързаност са склонни да се хващат здраво за себе си. Поради емоционалната, физическата и/или смесена недостъпност на родителя, избягващият човек стига до заключението, че трябва да се справи сам с жизнения път.
Ето как този стил, отговаря на въпроси, свързани с любовта:
Избягващият човек, когато се сблъска с изоставяне под каквато и да е форма, най-често решава, че никога повече няма да бъде поставян в такова положение на нужда. Справя се с паниката и болката от отхвърлянето като погребва дълбоко тези негативни чувства. Гневът, предизвикан от болката и отхвърлянето, може да подхрани реакция на социална изолация, емоционалното откъсване и перфекционизъм. Изграждат се масивни стени към интимността като начин да защити себе си от допълнителна болка и се научава да се справя с взаимоотношенията като със задачи и упражнения, които трябва да отметне. Този човек избягва по-дълбок емоционален контекст, оставайки присъстващ във връзка, но далечен.
Разчитането само на себе си може да изглежда ефективен начин да задоволим нуждите си. Защо трябва да разчитаме на другите, ако другите само ни нараняват и разочароват? Това мислене пропуска същността на една връзка – връзката е между двама души. Причината човек, който избягва да пропуска тази връзка, е, че не я е изживял в своята първа и основополагаща връзка.
Какво трябва да направи човек, който се е научил изцяло да разчита на себе си? Какво правят, когато се объркат? Избягващият стил може да накара човек да прибягне до нарцисизъм (фалшиво извисено чувство за себе си), интроверсия (неразбираем за другите) или перфекционизъм (строго отговорен към себе си).
Нарцисистът издига себе си за сметка на другите, вярвайки, че е по-висш от тях. За да избегне безпокойството да разчита на другите да му осигурят любов и приемане, нарцисистът може да търси и манипулира другите за одобрение. Въпреки че може да изглежда, че тези индивиди не избягват, а всъщност обичат да са около хората, всъщност е точно обратното. Нарцисистът използва хората, за да изгради и укрепи себе си, което е единствената им цел, що се отнася до връзките с другия. Нарцисистът може да е ангажиращ, забавен и харизматичен, но единствената истинска връзка, която човек има, е да захранва издутото чувство за себе си.
Избягващият тип, също така може да се превърне в интроверт, който съществува в състояние на самодостатъчност. Интровертът избягва отношенията с другите като ги замества с дейност и интереси. Хората, както е научил избягващият човек, са ненадеждни, затова хората трябва да бъдат избягвани. Нещата, от друга страна, могат да бъдат контролирани и манипулирани и следователно са по-сигурни. Тъй като интровертът отхвърля взаимоотношенията, той не е сигурен в собствените си емоции, предпочита да ги потиска в безочливо и апатично отношение.
Човек, който избягва, също може да бъде склонен към перфекционизъм, търсещ сигурност и ред чрез изпълнение. Ако вашата самостойност стане обвързана не с това кой сте, а с това, което правите, тогава наистина ли можете да направите достатъчно? Ако вашата стойност в живота се състои от съдържанието на вашето представяне, то всяко нарушение, всяка грешка, какъвто и да е грешен ход намаляват тази стойност. Перфекционизмът става начин да „докажеш“ стойността си на онези, които не са ти дали нищо.
Дезорганизирана привързаност:
Децата с дезорганизирана привързаност често проявяват объркваща комбинация от поведение и могат да изглеждат дезориентирани, замаяни или объркани. Децата могат едновременно да избягват или да се съпротивляват на родителя. Изследователи смятат, че липсата на ясен модел на привързаност е свързана с непоследователното поведение от страна на полагащите грижи значими обекти. В такива случаи родителите могат да послужат както източник на утеха, така и източник на страх, което води до дезорганизирано поведение.
Дезорганизираният човек е една съвкупност от отговори и реакции без последователен модел. Ако трябва да поставим шаблон, това е, че такъв шаблон няма. Дезорганизираният човек разглежда отношенията като източник както на утеха, така и на страх. В резултат на това представители на този тип привързаност могат да се колебаят между спокоен (сигурен стил) отговор на поведение в един момент и избягващ или амбивалентен отговор на поведение в следващия момент.
Човекът с дезорганизиран стил на привързаност в конфликт отговаря на въпроси за любовта по този начин:
Изявления на дезорганизирания стил на привързаност:
Дезорганизираният човек живее живот в криза и хаос. Моментите на спокойствие са нарушавани и подсъзнателно саботирани, за да се върнат към хаотичното, към познатото и „нормалното“. Когато хаосът е норма, емоционалното сътресение, което съпътства хаоса и травмата, също може да стане нормално. Това често причинява силно чувство за вина и усещане "нещо не ми е наред".
Постоянно залят от лавина от интензивни емоции, дезорганизираният човек се научава да се разграничава от тях, като се отделя от тях, но отделянето от емоциите, правят човека по-малко способен да разпознае, управлява или контролира тези емоции. Колкото повече се отделят от емоционалното в себе си, толкова по-малко са способни да се поучат от преживяванията, толкова по-уязвими стават за повтаряне на минали грешки и нефункционални модели. Колкото повече повтарят минали грешки, толкова повече този цикъл се засилва и повтаря. Дезорганизираният стил на привързаност се нарича още "разбитият аз".
Как да се справим с проблемите на Привързаността?
Въпреки че стиловете на привързаност, показани в зряла възраст, не са непременно същите като тези, наблюдавани в ранна детска възраст, изследванията показват, че ранните привързаности могат да имат сериозно влияние върху по-късните отношения. Например, тези, които са сигурно привързани в детството, са склонни да имат добро самочувствие, силни романтични отношения и способност да се саморазкриват пред другите. Като възрастни те са склонни да имат здрави, щастливи и трайни отношения. По същата логика, хората, които са били изоставени, малтретирани, игнорирани и неглежирани като малки често продължават да имат сходни изживявания и в по-късна възраст. Причината е, че това, в което вярваме играе огромна роля в това, което преживяваме, хората, които избираме, границите, които поставяме и често провокираме различни ответни реакции в зависимост от поведението и мислите си.
Ключът към коригиране и стабилизиране на тревожните привързаности се крие именно там – способността да видим и оспорим онези заучени модели и да дадем шанс на нови алтернативи на съществуване. Макар и това да е болезнен и плашещ процес за хората, които са преживяли толкова много предателство и болка в предишните си отношения, в дългосрочен план носи щастие и стабилност, които следването на нефункционалните модели няма как да донесат.
Първата стъпка е да си дадем сметка какъв тип привързаност демонстрираме в настоящия момент. Да се опитаме да проследим откъде идва. Да подходим с любов и разбиране към себе си и обстоятелствата. Ценно е човек да запише онези дълбоки идеи, които има за себе си и света и да се опита да прецени обективно дали тези твърдения са валидни или са продукт на болка и лош опит. Важна стъпка е да се свържем с усещанията и емоциите си, да адресираме причините за тях и когато сме готови, да се опитаме да ги споделим с близките ни хора. В началото е трудно да открием думите и с доверие да разкажем как се чувстваме, но дори със закъснение, честността относно усещанията и чувствата ни е огромна стъпка към създаването на качествени отношения. Осъзнаването на собствения контекст и приемането му ще ни позволи да го покажем и на другия. Може би най-важната крачка в създаването на стабилна сигурна привързаност се крие в решението да работим за себе си, със себе си и да дадем шанс на другия, защото истината е, че всеки е достоен да получи любов.
По материали на:
wikipedia.org,
www.deystvie.org, публикация: Йоана Николова
wwo.bg/programi/satrydnik-po-privarzanost