Най-ценното в живота

Един човек, когато бил малко момче, имал възрастен самотен съсед. Старецът бил дружелюбен с детето и то често се отбивало при него да си побъбрят. Момчето нямало баща и често непреодолимата  липса на татко му се стопявала в срещите и разговорите със стареца. Разказите на възрастния човек били много интересни и  поучителни.

Минало време, детето пораснало, отишло да учи, станало мъж. Завихрил го животът – работа, семейство, ангажименти. Всяка минута от деня му била разчетена. Нямал време дори за семейството си, камо ли да си спомня за миналото и за старите си познайници.

Един ден, чул, че неговият възрастен съсед е починал. Изведнъж си спомнил за времето, което прекарвали заедно, за топлите разговори със стария човек и за това на колко неща го е научил. Почувствал се много виновен, че от години не се е сещал за него. Решил да отиде на погребението, за да се сбогува със своя стар приятел.

Вечерта, мъжът се отбил в опустелия дом на покойния старец. Всичко там си било същото от времето, когато бил дете. Единствено малката кутийка, в която, по думите на стареца, се съхранявало най-ценното за него нещо, и която винаги стояла на масата, била изчезнала. Той си помислил, че някой от многобройните роднини на покойника я е взел.
Тръгнал си тъжен и умислен.

Две седмици по-късно, мъжът получил пратка. На нея било изписано името на съседът му. Когато я отворил, вътре видял същата кутийка. А в кутийката имало златен ръчен часовник, с гравиран надпис: "Благодаря ти за времето, което прекара с мен."

Тогава той разбрал, че най-ценното за стареца е било времето, прекарано със самия него. Разбрал колко важно е човешкото общуване. Отново си спомнил за щастливите мигове, уюта, благата усмивка на старият си приятел. Натъжил се дълбоко, дълго мълчал втренчен в гравирания надпис. Отронил сълзи, а после с цяло сърце благодарил на стареца, който му дал последен урок за ценността на живота.

За съжаление често стойността на минутите прекарани с някого, осъзнаваме едва тогава, когато е необратимо късно.