Детето задава този емоциона­лен въпрос главно чрез своето поведение, рядко с думи. 
Отговорът на този въпрос е най-важното нещо в живота на всяко дете. 
„Обичаш ли ме?” Ако обичаме детето си безусловно, то чувства, че отговорът на въпроса е „да”. Ако го обичаме условно, то е несигурно и предразположено към страх. От­говорът, който даваме на детето на този най-важен въп­рос, „Обичаш ли ме?”, особено точно определя основното му отношение към живота. Той е решаващ. Детето ни задава този въпрос обикновено чрез поведе­нието си и ние му отговаряме посредством нашето пове­дение. Не само с онова, което казваме, но и с онова, което вършим. Чрез това поведение детето ни казва от какво се нуждае. Дали от повече любов, повече дисциплина, повече приемане или разбиране.

Чрез своето поведение ние посрещаме детските нужди, но можем да го сторим само ако взаимоотношенията ни са основани на безусловната любов.

Има разлика между това, да изпитваш топли чувства към детето си, и да постъпваш така, че да жертваш всичко в негов интерес.

Изразяването на любовта към детето е чрез зрителен контакт, физически контакт, съсредоточено внимание и дисциплина.

Всяка област е толкова съществена, колкото и останалите.

1.Зрителният контакт

Той е решаващ не само за осъществяването на добра връзка с детето, но и за задоволяването на неговите емоционални нужди. Ние не­съзнателно използваме зрителния контакт като основно средство за изразяване на любовта. 

Какво представлява зрителният контакт? Това е директният поглед, отправен към очите на друг човек. Повечето хора не осъзнават важността на зрителния контакт. Опитвали ли сте се някога да разговаряте с човек, който гледа в друга посока, неспособен да поддържа зрителен контакт с вас? Трудно е. И чувствата ни към този човек до голяма степен се определят от това. Ние предпочитаме хората, които са склонни зрително да общуват с нас. Раз­бира се, зрителният контакт е приятен, когато е съпрово­ден с приятни думи и приятен израз на лицето, като усмивката.

За съжаление, родители, които не съзнават това, могат да използват зрителния контакт, за да предадат на дете­то си друго послание. Например, родители, установяващи любящ зрителен контакт само при определени условия - когато детето се представи особено добре и ги изпълни с гордост. За детето това е една условна любов, а при такива обстоятелст­ва детето не може да се развива и да расте пълноценно. И когато дълбоко обичаме детето си, ние трябва да го изра­зяваме с необходимия му зрителен контакт. Иначе то ще ни разбере погрешно и няма да се чувства истински обичано.

Родителите лесно усвояват лошия навик да използват зрителния контакт предимно когато желаят да смъмрят за нещо детето си. Смятаме, че детето възприема най-добре, когато го гледаме втренчено в очите. Правим го главно за да дадем заповедите си, да го смъмрим и критикуваме. Това е пагубна грешка. Този метод за използване на зрител­ния контакт главно в негативен смисъл е резултатен, когато детето е съвсем малко.

Но запомнете, че зрителният контакт е основен източник за емоционалното възпитание на детето. Когато ро­дителите използват това мощно средство за контрол само за разпореждания и предимно в негативен смисъл, детето без да иска започва да възприема родителите си главно в отрицателна светлина. Затова този метод може да изглежда резултатен, когато детето е малко и се подчинява и покорява от страх.

В процеса на израстването му страхът отстъпва място на гнева, възмущението и депресията.

Начините, чрез които изразяваме своята любов към детето, не трябва да зависят от това, дали сме доволни или не.

Очите на кърмачето започват да фокусират предме­тите около втората и четвъртата седмица след раждането. Един от първите образи, привличащ вниманието на кърмачето е човешкото лице, и особено очите. Очите на мама.

Когато стане на около 6-8 седмици, ще забележите, че очите му непрекъснато са в движение, Като че ли търсят нещо. Очите приличат на две радарни антени, които постоянно се движат и търсят. Знаете ли какво търсят? Мисля, че вече се досещате. Кърмачето търси отсрещния поглед. Кога­то е на два месеца, очите на кърмачето срещат погледа на възрастния. То вече се храни емоционално и дори на тази ранна възраст емоционалният му резервоар трябва да бъде пълен.

Удивително, нали? Не е чудно, че детският начин за общуване със света и детските чувства към него са тъй добре обособени толкова рано. Повечето изследователи твърдят, че основната детска индивидуалност, начините му на мислене, стилът му на говорене и другите му същес­твени черти са добре обособени на 5-годишна възраст.

Така че никога не е твърде рано да дарим детето си с постоянна, топла и последователна привързаност. То прос­то се нуждае от тази безусловна любов, за да се справи най-добре в днешния свят. А ние разполагаме с прост, но изключително мощен метод, чрез който да му я дадем.

2.Физически контакт 

Физическият  контакт трябва задължително да присъства в ежедневните ни отношения с нашите деца. Той трябва да бъде естествен и приятен, а не демонст­ративен. Дете, растящо в дом, където родителите изпол­зват  физическия контакт, ще се чувства удоб­но както само със себе си, така и с другите. То лесно ще общува с другите, ще бъде харесвано и ще има лично дос­тойнство. Прилаган често и подходящо, физическият контакт  е скъпоценен дар, които можем да дадем на децата си. Физическият контакт, както и останалите три компонента са най-резултатните начини да запълним емо­ционалния детски резервоар, помагайки на детето да се развива по възможно най-добрия начин.

 Моментите, които са особено важни за детето, толкова важни, че то никога не ще ги забрави. Конкретните възможности да дадем на децата си необходимия физически контакт (прегръдки, целувки), особено докато израстват, са някои от тези специфични моменти. Това са моментите, които детето ви ще си припомни. Когато в кулминацията на пубертета се мята между бунта и привързаността си към родителите, колкото по-конкретни са спомените му, толкова по-стабилно то ще се противопостави на пубертетните смущенията. 

3.Съсредоточено внимание 

Съсредоточеното вни­мание обаче изисква време и понякога немалко време.

Какво значи съсредоточено внимание? Това внимание оз­начава да предоставим на детето си нашето пълно, неотклонно внимание по такъв начин, че то да почувства недвус­мислено, че е обичано истински. Че то е достатъчно ценно, и се чувства най-важната личност на света в очите на своите родители. 
Детето трябва да се чувства така, като че ли е единствено по рода си. Само съсредоточеното внимание може да им осигури това съзнание и знание. То е особено важно за развитието на детето и личното му самочувствие. И то влияе основно върху възможността на детето да общува с другите и да ги обича.

По мое мнение, съсредоточеното внимание е най-крещящата нужда, която детето изпитва, защото ние, родителите, особено трудно я осъзнаваме и още по-трудно я задоволяваме. Има много причини поради които не можем да я разпознаем. Една от основните причини е, че останали­те неща, които вършим за детето, ни изглеждат доста­тъчни. Например специалните награди (сладолед или бонбо­ни), подаръците и изпълнението на необичайните молби изглежда заместват съсредоточеното внимание в момен­та. Тези любезности са добри, но е сериозна грешка да ги използваме като заместител на истински съсредоточено­то внимание. Голямо изкушение е да си служим с такъв тип заместители, защото награди или подаръци е много по-лесно да дадеш - те отнемат много по-малко от времето ни, но тогава, децата не се развиват по възможно най-добрия начин, не се чувстват пълноценно и не постъпват най-правилно, ако не им се даде това скъпоценно нещо - съсредоточеното внимание.

 Днес, повече от всеки друг път в историята, децата са изложени на влия­нието на много сили извън семейството. Нужни са огромни усилия, за да отделим време от претовареното си разписа­ние, но и наградите не са малки. Чудесно е да видиш детето си щастливо, сигурно, прието добре от връстниците му и от възрастните, учещо и постъпващо по-възможно най-добрия начин.

В моментите на съсредоточено внимание родителите могат да се възползват от възможността да осъществят зрителен и физически контакт с детето си. Точно тогава този контакт придобива особено значение и влияние върху живота на детето.

4. Дисциплина  

В съзнанието си обикновено  разделяме любовта от дисципли­ната, като че ли това са две отделни цялости. Не е чудно, че тогава имаме  проблеми с контролирането на дете­то си. 
Родителите, които са объркани така, обикновено смя­тат, че дисциплината значи наказание (според някои бой). 
Ако не сме накарали дете­то си да се чувства обичано чрез изобилие от зрителен контакт, физически контакт и съсредоточено внимание, осигурени по подходящ начин, няма как да приложим дисциплина. Прилагането на контро­лираща поведението техника без основата на безусловна­та любов е варварство. Може детето да е добре възпитано, докато е малко, но по-късно ще имаме отрицателни резултати­. Само здравата ос­нова на любящите взаимоотношения устоява на всички житейски кризи.

Какво представлява дисциплината? В областта на възпи­танието дисциплината е обучаване на детския ум и характер с цел да му се помогне да стане самообладан, конструктивен член на обществото. Какво включва това? Дисциплината включва обучаване чрез всички видове общуване. Насочване чрез пример, образец, устни напътствия, писме­ни напътствия, устни молби, писмени молби, поучаване, осигуряване на поучителни и забавни преживявания и т.н. Да, наказанието фигурира в този списък, но то е само един от многото дисциплинарни методи и е най-негатив­ният и примитивен фактор. 
Вие знаете така добре, както и аз, че всички ние понякога изгубваме хладнокръвието си. Онова, което трябва да за­помним, е, че след като сме го допуснали, не бива да се страхуваме да се извиним, когато нещата се уталожат. Добре е да намерим време да преразгледаме грешката си и въображаемо да „изиграем” ситуацията правилно. Така следващият път ще сме готови за правилна реакция. Удивително е колко приятно общение се получава, когато някой от членовете на семейството е достатъчно доблестен да се извини, ако е сгрешил и е нарушил нечие спокойствие. Вярвате или не, моментите на топлина и близост, които обикновено следват, са сред онези спомени, които детето (и родителите) никога не забравя. Те са безценни.

  По материали от книгата на Рос Кембъл „Детето как да го обичаме истински“