За да започнем борбата със завистта е достатъчно просто да анализираме своите стереотипи на сравнение на себе си с другите. За психологическите механизми, по които този грях възниква и се развива, а също и за това как да се удържи победа над него, говори протойерей Андрей Лоргус, ректор на Института по християнска психология:

Завистта е сложно и разнолико чувство

Трябва да кажем преди всичко, че човек не се ражда със завистта. Както и чувството за собствено достойнство, завистта се възпитава. Това е цял букет от т.нар. социални навици, към които приучаваме детето от най-ранна възраст.

Веднага след като научим детето да сравнява себе си с другите деца, с другите хора, вече възниква фундаментът за завистта, защото завистта се основава на сравнението - не без основание то бива наричанo социална концепция.

Но въпреки това аз бих казал, че завистта е личностен навик, който има социална природа, по-скоро дори семейно-социална. На първо място бих поставил семейният аспект, защото именно в семейството се учим да сравняваме.

Още по-важно е да се каже, че т.нар. детска педагогика също формира завист, защото тя изцяло е построена върху сравненията. Т.нар. педагози, предучилищните възпитатели постоянно манипулират чрез сравнението между децата.

Освен това съществува огромна културна практика за възпитание на децата в съревнователен контекст: кой е първи, кой е най-силен, кой е най-добър, първа награда, втора награда и т.н. Разбира се, всичко това спомага за развиването на завистта.

Още от ранно детство

Например майката казва на дъщеря си: „Погледни Анечка. Виждаш ли колко ѝ е чиста роклята? А твоята е изцапана.“ Или : „Виж сестра си, тя си е изяла всичката каша, а ти? Ако си изядеш кашата, ще обичам също и теб, както и Анечка, която си изяде кашата“. Тази псевдопедагогика приучава детето към разбирането, че отношението към него и неговото отношение към себе си зависи от сравнението: до каква степен то е по-добро или до каква степен то е по-лошо, от другите деца или другите хора.

Това не са просто някакви външни, културни, светогледни неща, а това е дълбоко личностно сравнение, които представляват за детето един буквално жизнено важен фон, защото любовта на мама - това за него е въздухът, небето, храната.

„Ако мама не ме обича, тогава мене въобще ме няма“ - детето възприема нелюбовта на мама като край на живота, то е зависимо от най-силните емоционални връзки. Детето от най-ранно детство става зависимо от това, доколко то е по-добро или по-лошо от другите.

При това всяко сравнение, безусловно, е съвършено субективно, то няма никакво субективно измерение. Ако малкият е изял кашата си толкова бързо, както другото дете в детската градина, това съвсем не означава, че то може да претендира за точно същата любов на лелките или възпитателките, както другото дете. Затова лелката и възпитателката се отнася към всяко дете от тях субективно - едно обича повече, друго по-малко, някое отличава, друго пък обратно - въобще не го забелязва.

И тогава само по себе си съревнованието става почти непостижимо, защото независимо от това, колко бързо детето си изяжда кашата, колко чисто и без да цапа пише в тетрадката, на него му е безразлично - защото по някаква причина то не може да бъде обичано.

И за детето е много страшно, че любовта към него става обусловена от неговите успехи, неговата социализация, интелектуалното му развитие. Но ако то няма такива способности?

Ако поради някаква причина то не може толкова бързо да си изяжда кашата или да си завързва връзките на обувките, ако то не може толкова прилежно и чисто да пише в тетрадката и толкова добре да помни таблицата за умножение както някое друго дете от неговия клас или група, нима то няма други способности? И тогава това другото дете завинаги се превръща за него в човек, който е по-достоен за любов, уважение и оценяване, отколкото него.

Обърнете внимание, че завистта се основава върху самоунижението. При все това основанието за това може да бъде всичко - дори и съвършено неосъзнати неща, както често се случва. А другият човек, макар и да ме е унизил с думи, постъпките, с поглед, отношение, то това може да предизвика в мен единствено злоба, досада, ревност, ненавист. Но завистта в сърцето си мога да произведа единствено аз.

В кои случаи се поражда завист?

Завистта се ражда в онези случаи, когато в дълбочината на съвестта, в душата на човека няма достатъчно твърди основания за осъзнаване ценността на собствената личност като образ Божий.

Възможно е да има моменти, когато човек губи усещане за собствената си ценност или забравя за тази ценност, съмнява се в нея - такива моменти може да има всеки човек, например когато той греши, когато е виновен, когато се кае, когато е болен. В тези моменти, когато човек се сравнява с другите, се поражда завист.

Но навикът да се завижда на другите, т.е. да унизяваш себе си пред другите, не се развива просто ей-така. Той се развива именно тогава, когато към усещането за собствената си малоценност се добавя и навикът да се сравняваш с другите. „Мене не ме обичат, а него го обичат. И ето, аз не съм много важен, а той е важен. Аз не се уча много добре, а другият се учи много по-добре“. Това са две от най-важните причини за завистта - загубата на усещане за ценността на собствения живот и сравнението с другите.

Друг е въпросът, че наистина съществува добродетелното чувство на радост за другия. Когато другият е по-умен от мен, когато на другия нещата му се получават по-добре, когато мога да се радвам с другия и заради другия, тогава не възниква никаква завист.

Завистта възниква тогава, когато аз претендирам за мястото, което заема другият човек - в сърцето на майка ми, може би, или в преценките на учителя, или в усмивките на жените, които не са отправени към мен и т.н. Тоест ако аз претендирам за нещо, което нямам. И ако това е така, аз чувствам своето унижение, че нямам каквото другият има.

Социалната завист

Две наистина дяволски идеи - равенството и справедливостта - пораждат у хората завист, която вече се възпитава върху чисто социално корени. Трябва да си признаем, че в света не съществува справедливост, равенство. В света не съществува моето лично понятие за справедливост, в него имам твърде много свои лични неуспехи, светът не е устроен както аз си мечтая.

Цялата съвременна култура, между другото, и културата на всички цивилизации по света, до голяма степен е построена върху завистта - постоянно се прокламира идеята за възвеличаване на този, който е по-успешен, по-богат, по-красив, по-способен.

Представете си например, когато жители на селата гледа по телевизията как живеят гражданите. Или например народът на някоя слабо развита държава гледа как живеят богатите хората от другите държави, които са по-развити, по-благополучни. Културата на постиженията, културата на наградите и успеха, разбира се, поражда една мощна социална завист.

Социалната завист е своеобразен източник на непримирима вражда, войни и множество съвременни военни стълкновения. В самата си същност, глобалната, фундаменталната ненавист между цивилизациите, например между т.нар. християнска цивилизация или западна цивилизация и мюсюлманската цивилизация, която в основата си е построена върху селския или номадския начин на живот, в значителна степен се подхранва от завистта. Това е разбираемо и очевидно. Следователно, завистта е страшно чувство, което може да доведе и води до огромни загуби и тежки злодеяния.

Защо хората не си признават, че завиждат?

Хората не си признават, че завиждат, защото завистта се отнася към онези страсти и пороци, които биват порицавани от външния морал. Това са социални стереотипи. В същото време именно тази култура възпитава завистта в хората.

Получава се сблъсък между две неща: от една страна стимулира, поощрява завистта, а от друга страна тя признава завистта за порок. И ето защо хората не си я признават. Какво чудно има тук?

Може ли завистта да спомогне за постигане на нещо по-голямо?

Завистта никога не спомага за постигането на нещо по-голямо. Завистта парализира и унищожава в човека неговата самобитност поради една проста причина - всички творчески способности на човека са основани върху неговия индивидуален характер, защото на всеки човек са дадени уникални таланти, които са единствено негово притежание.

Като се добави и личното му възпитание, неговата лична история създава онзи неповторим личностен тип, който се явява и като част от нашето учение за човека. А когато човек се фокусира върху другия, той винаги се отказва от себе си.

В стремежа си да постигне онова, което има другият, човек сам губи връзка със собствени възможности, той ги подценява. И в стремежа си към постиженията на другите, които не са за него, които не са му полезни и не са му удобни, той се отказва от себе си. Затова най-големите творчески успехи може да очаква само човекът, който е на пътя за овладяване на своята личностна уникалност. А завистта го отклонява от този негов път и, следователно, не може да му допринесе с нищо.

Как да се борим със завистта?

За да започнем борбата със завистта е достатъчно просто да анализираме своите стереотипи за сравнение с другите и ще стане ясно откъде произлиза всичко.

Тук, разбира се, е необходима вътрешна духовна работа, в т.ч. и психотерапевтична работа. До голяма степен психотерапията е насочена към работа с такива комплекси и страсти като завистта. Защото завистта е една много тежка и деструктивна страст, която разяжда личността и не носи никаква полза.

Автор: прот. Андрей Лоргус

Превод: М. Димитров