Да отглеждаш малко дете сам е изключително трудна задача дори за най-умелият родител. Защото майчинството и бащинството не са само работа, заемаща двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, изискваща безпределно търпение, а и защото в основата си те предполагат отборно или екипно усилие. За да създадат независими, удовлетворени, любящи, състрадателни деца, най-добре е родителите да работят заедно в тази насока, да планират стратегии, да споделят ангажиментите и задълженията и да създават правилата. Но това, разбира се, невинаги е възможно.

В случай, че сте самотен родител, вместо да се фокусирате върху това какво трябва и какво не трябва да прави другият родител (който вероятно живее в друг дом, друг град или друга държава), е много по-добре да се опитате да развиете най-ефективния дисциплинарен план, който да научи детето на отговорно поведение, да поощрява позитивната му нагласа към нещата и да го зарежда с емоционална сила. Повече от всички други родители самотният родител трябва да организира система от детегледачи, роднини или помощници в домакинството, за да се чувства пълноценен и в други поприща.

 

АБВ на дисциплинирания родител

Над четирийсетгодишния опит и проучванията в областта на поведенческата психология, извлечени от теорията и базирани върху работата с хиляди семейства, ни показват, че е изключително важно както от практична, така и от философска гледна точка да се научим да отделяме детето от неговото поведение, когато се налага да се справяме със свързани с поведението му проблеми. Ако му крещим за това, че не е подредило играчките си, няма да накараме играчките да се подредят сами, или пък да го научим на ред и прибраност. Единственото, което можем да постигнем по този начин, е да му внушим нездрава представа за него, както и за нас самите. Най-добрият вариант за изграждането на детското самочувствие е да се концентрираме върху специфични, конструктивни начини за промяна на поведението. Ето и нашите съвети:

 

Съсредоточете се върху специфичното поведение, което искате да промените

Ако се фокусирате върху нещо конкретно, а не върху нещо абстрактно, ще се справите много по-добре. Например не казвайте на детето си, че трябва да е чисто и подредено, а му обяснете, че искате да прибере нещата си, преди да излезе да играе.

 

Оценявайте поведението на детето си

Оценявайте не детето си, а това, което прави. Например, вместо да му кажете „Ти си добро момиче, защото седиш мирно“, му кажете „Хубаво е, че седиш мирно“. Насочете одобрението или неодобрението към поведението на детето си, защото именно то е важно, когато става дума за справяне с проблемни ситуации.

 

Продължавайте да хвалите детето си, за да задържи то доброто си поведение

Като оценявате добрите постъпки, напомняте на рожбата си какви са очакванията ви и подсилвате собствения си модел за добро поведение. Похвалите ще мотивират детето да продължи да се държи прилично.

 

Опитайте се да избегнете битките за надмощие с децата си

Като прибягвате до техники от типа на „победи часовника“ (по-нататък в книгата) в моменти, когато желаете детето ви да си легне по-рано например, ще избегнете до голяма степен конфликта родител-дете, защото така прехвърляте властта към неутрална фигура  в случая часовника.

 

Бъдете там

Това не означава, че родителите не трябва да се откъсват от децата си дори за секунда, а означава, че децата се нуждаят от постоянно наблюдение. Ако родителите не отделят достатъчно внимание на децата си, много поведенчески проблеми ще протекат незабелязани и некоригирани.

          

Не се превръщайте в историци    

Оставяйте лошите прояви в историята и не ги вадете на бял свят при всеки удобен случай. Ако детето ви направи грешка и вие започнете да му я натяквате постоянно, ще предизвикате единствено отвращение и не е чудно подсъзнателно да му се прище да ви противоречи. Стореното - сторено. По-добре да работите за по-добро бъдеще, отколкото да се ровите в миналото. Като натяквате на децата си какви грешки са направили, им напомняте какво не трябва да правят; това не им казва обаче какво трябва да правят.

 

Неефективността на крясъците и шамарите

Принципите, изведени в тази книга, отразяват това, което трябва да правим като родители, когато надигаме глас срещу лошото поведение на децата си. Това, което често правим обаче, е да крещим или шамаросваме децата си, особено ако сме уморени или разсеяни, или пък разочаровани от отказа им да ни се подчиняват. Крещенето и шамаросването са доста естествени реакции на лошото поведение - особено на продължителното лошо поведение, но по-важното в случая е, че те са практически неефективни - никога не учат на подобаващо поведение, което всъщност е задача номер едно за родителите. Всъщност те учат детето точно на обратното:

            • как да крещи;

            • как да удря;

            • как да се превърне в подлизурко;

            • как да се страхува;

            • как да се срамува;

            • как да предизвиква гняв у другите.

Всички  степени на крещене или удряне - леки, умерени, спорадични, редки, чести - подават на детето грешната проява на отношение и се оказват най-лесният начин да се накара то да започне да се държи зле, за да бъде забелязано. Освен това родителите невинаги са наясно дали от боя има смисъл, защото всъщност не изследват сериозно ефекта от него върху детското поведение. Боят като наказание просто вади наяве „подземното“ неприемливо поведение - то спира да се проявява пред родителите, но в никакъв случай не го предотвратява като цяло. Децата по-скоро се превръщат в експерти в областта на това как да не бъдат хващани на местопрестъплението. Родителите могат да кажат само: „Гледай да не те хвана отново в издънка!“

В йерархията на моралното израстване, както е дефинирана от Лорънс Колбърг, най-ниското ниво е „следване на правилата, само за да се избегне наказанието“. Най-високото ниво е „следване на правилата, защото са правилни и редни“. Когато родителите посягат срещу децата си заради лошото им поведение, те ги спират на най-ниското ниво на морално израстване. Отрочетата им имат интерес да избягват наказанието, а не да правят правилното и редното.

Освен това удрянето е първият досег на детето с насилието. Чрез него, черпейки пример от възрастните, то възприема насилнически модели и това е изключително важна причина да се избягва боят, особено откакто децата са подложени на все по-агресивен досег с насилието чрез филмите и средствата за масова информация. (Виж Фалшивите оръжия.) С други думи, трудно е да поучавате детето с фразата „Не удряй!“, докато му посягате за това, че самото то е ударило.

Децата възприемат света конкретно. Когато виждат, че на възрастните им е позволено да удрят деца, те остават с впечатлението, че и на тях би трябвало да им е позволено да удрят възрастните или други себеподобни. Боят води след себе си бой, точно както и до гняв, отмъщение и провал в общуването между родители и деца.

Основното послание, което родителите изпращат на децата си, докато им крещят или им посягат, е, че възрастните са по-големи, по-силни и притежават по-голяма власт и следователно могат да внушават страх или да причиняват болка, когато не са доволни от нещо. В резултат от всичко изредено тук децата започват да живеят с усещането, че са безпомощна жертва пред лицето на по-големия и по-силния и това предизвиква у тях повишено ниво на тревожност, както и непреодолимо желание да прибягват до насилие, когато са разстроени.

Боят не би довел до каквито и да било позитивни последици. Всъщност връзката между превръщането на детето и жертва и възникналите впоследствие проблеми, свързани със справянето с гнева (както са разгледани в книгата на Джей Бариш и колектив), недвусмислено подчертават доказателството за създаване и налагане на политика на нулева толерантност при насилнически прояви в дома или пък в хода на ежедневните грижи както в предучилищна възраст, така и във всички останали фази на отглеждане на подрастващи. Само че налагането на въпросната политика на нулева толерантност няма да доведе като резултат криминално наказание вследствие на побоя. Вместо това вашата политика трябва да е израз на собствените ви убеждения, че дисциплината е система на обучение, изграждаща подобаващото поведение.

 

Заученото естество на насилието

Много изследвания са проведени, с цел да се установят причините за насилническото поведение, проявите на насилие при децата и възрастните. Въпреки че резултатите са все още противоречиви, творбата на д-р Лони Атенс излага силни аргументи, свързани с развитието на прибягващите до насилие възрастни.

Д-р Атенс провежда задълбочени интервюта с хора, попаднали зад решетките заради насилническо поведение. Интервютата разкриват, че децата, които често са били жертва на насилие, били са заплашвани с насилие или пък са били свидетели на сцени, в които се е прилагало насилие, много по-лесно решават, че насилието е начин за разрешаване на проблеми, че чрез него могат да постигнат каквото поискат, или че е начин да изградят защитна стена към целия останал свят. Щом насилието постигне тези цели, децата си изграждат репутация от типа „никой не може и няма право да се будалка с мен“. Те търсят слава в моралното си падение и за тях насилието се превръща в начин на живот. Ние сме убедени, че е от изключително значение всеки родител или настойник да е наясно с тези опасни последици от употребата на насилие, под каквато и да е форма - било то заплаха, или директно посегателство над дете или възрастен. Твърдо вярваме, че щом родителите и настойниците осъзнаят този риск, те ще се откажат да прибягват до шамарите като възможност за дисциплиниране.

Дж. Уайкоф, Б. Юнел, Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина