Срамът е сложен процес на самозащита, използван за да се избегне афекта в резултат на преживяно унижение и уязвимостта от загубата на контакт във връзката с друг човек (хора).
Когато детето или възрастния е критикуван, обезценяван или унижаван от значими за него хора, нуждата от истински човешки контакт и уязвимостта в поддържането на отношенията може да доведе до защитен механизъм на самосъхранение. Така срамът става макар и болезнен, единствения начин на свързване с хората.
Срамът включва: понижено възприятие за самия себе си, омаловажаване, сливане с унижението, идващо отвън и/или (овътрешностена) самокритика, защитно потискане на тъгата и страха, отхвърляне и поглъщане на гнева.
Срамът също така включва отричане и ретрофлексия на гнева, за да се запази някакво подобие на отношение с човека, който участва, което води със себе си нуждата и липсата да бъда вземан и възприеман сериозно.
Срамът е неизразена тъга и страх, че няма да бъда приет като един от тях, със своите желания, нужди и чувства и страхът от изоставяне в отношенията, заради това, което съм.
Вътрешната критичност е повторение на интроектирана критика от друг към нас в миналото.
Отбранителното самодоволство може също да бъде резултат от превръщането на мнението на другите за нас в наше собствено.
Вътрешното убеждение "Има нещо сбъркано в мен" е интроекция, поета от някой друг човек в живота ни. Така този кръг от срам-сливане с критичност резонира на тъгата и страха, който е отречен и потиснат, докато всъщност има силен копнеж за свързване.
Мarian Сhrasta (personal notes)
Jacobs, L.,Kaufman, G. (1989)