Женската самоличност

Пречистването на вътрешния свят е процес на освобождаване. Ако разберем механизмите на поведението си, продиктувано от емоции и принуда, агресивност и инфантилност, гняв и враждебност, ще разберем, че само познаването и приемането на собствената ни природа може да ни направи свободни. Читателят и от двата пола трябва да притежава достатъчно смелост, за да разбере защо е нужно жената да стане господар на своята женственост и на собствения си живот. Тази книга изследва основните вътрешни проблеми на съвременната жена и ѝ помага да разруши менталните, емоционални и инстинктивни бариери, които ѝ пречат да постигне по-високо ниво на съзнателност, като ги разбере и преодолее.

Според някои психологически проучвания, жената е загубила способността си да бъде самостоятелна личност и съществува единствено чрез друг. Първо е „дъщеря на"; сетне „съпруга на", после „майка на", тоест тя има реално съществуване дотолкова, доколкото го получава от някой друг. Твърди се, че социално-битовите фактори, определящи ролята на жената, са свързани с историческите промени, настъпили от времето на многочленното семейство на земеделското и занаятчийското общество до малкото съвременно семейство, присъщо на индустриалното общество.

В многочленното семейство от миналото съжителстват различни поколения, образувайки група от много хора, които работят заедно за общото благо. И мъжете, и жените работят в дома. Мъжете са специализирани в земеделските работи, а жените - в домашните, като изпълняват важни и общопризнати от икономическа гледна точка функции. Предат вълна, тъкат платове, шият дрехи, приготвят храната, помагат в обработването на земята, в отглеждането на добитъка и децата.

С настъпването на индустриалната революция населението се концентрира в градовете, като по този начин домът като производствена единица минава на заден план. Използват се вече индивидуални, а не семейни работници. Производството на стоки за масово потребление излиза извън рамките на дома, а за труд се признава единствено производството на стоки или услуги, предназначени за други срещу заплащане. От този момент трудът на жената, свързан с дома и с възпроизводството, изгубва своето икономическо значение.

От друга страна научно-техническите постижения улесняват домашната работа, като оставят на жената свободно време и практически я превръщат в безделник. В резултат на този процес жената загубва много от своя „статус", превръщайки се единствено в домакиня - едно твърде подценявано и неудовлетворително занимание, което обикновено поражда сериозни разочарования.

Спецификата на домашния труд е такава, че той не води до създаването на нещо трайно или продуктивно - цикъл, който се повтаря всекидневно и по неопределен начин. Усилията на жената не са възнаградени икономически - обстоятелство, което не ѝ позволява да оцени своя принос към обществото. Икономическата ѝ зависимост я кара да се чувства унижена и подценена.

Поради липсата на стабилно вътрешно „аз" ролята на жената се променя непрекъснато в зависимост от историческите промени. Вече отбелязахме какво съдбоносно въздействие има индустриализацията върху живота на жената - тя става слаба, беззащитна, неоценена и неориентирана, без да знае в какво да се вкопчи, за да намери себе си.

Изборът на майчинството обаче винаги остава като възможност за реализация на жената. В съвременното общество тази функция е високо ценена и идеализирана, поради което жената може да се чувства цялостна и женствена. Въпреки това дори тази нейна роля се изгражда по отношение на мъжа, тъй като от него зависи нейната реализация. В исторически план майчинството също не е еднозначно, тъй като от древността настъпват съществени промени в схващането какви са задълженията на една добра майка - промени, които ще анализираме по-нататък в този труд.

Засега е важно да отбележим, че в съвременното общество майчинството е напълно определено и се радва на висок обществен престиж. Ролята на жената обаче не се свежда единствено до майчинството, затова е необходимо да определим и другите възможности, които тя има в живота.

Именно тук се сблъскваме с един от най-сериозните проблеми на жената, тъй като независимо от обществото и страната, където живее, тя заема подчинено положение спрямо мъжа - обстоятелство, което я кара да се чувства изключително неудовлетворена.

За да анализирам този конфликт, ще се позова на изключително любопитния труд на Стивън Голдбърг „Неизбежността на патриархата". В него той твърди, че е неизбежно мъжете да си присвояват по-престижните и социално значими роли, тъй като поради по-голямата си агресивност те са по-способни да бъдат водачи. Така всяко общество оценява по-високо мъжките, отколкото женските роли, като по този начин мъжът овладява най-важните позиции и изпълнява най-престижните дейности. Голдбърг привежда следния пример: „В САЩ няма жени-сенатори; жените представляват около един процент от кметовете на градовете с над 25 000 жители, около два процента от политическите постове във федералното правителство, три процента от членовете на Камарата на представителите и пет процента от членовете на законодателните камари на САЩ."

Подобни статистики се наблюдават в целия свят, така че не е необходимо да цитирам други примери. Става ясно, че мъжете неизменно постигат по-високи и по-важни позиции, независимо от правата, предоставени на жените.

Мачистите (мъже с преувеличено чувство на гордост от факта на своя пол и на често съмнителната си мъжественост, „мъжки шовинисти") сигурно ще се изкушат да подкрепят тези факти с твърдението, че това се дължи на по-нисшето положение на жената спрямо мъжа, докато феминистките движения ще настояват, че истинската причина се крие в обществото, което възпитава жената още от малка да се подчинява на мъжа и ограничава развитието на нейните способности.

Стивън Голдбърг твърди обаче, че това неравенство не се дължи на умишлен опит жената да бъде поставена в неравностойно положение, а е резултат от естествени биологични различия. Така че жената не стои нито по-ниско, нито по-високо от мъжа; тя просто е различна, но именно на това различие се дължи съществуването на патриархата.

В какво се състои това различие?

Във факта, че хормоналната система на мъжа му дава едно вероятностно преимущество, благодарение на което е способен да се справи по-добре с онези елементи от социалното обкръжение, при които агресивността води до успех. Мъжките хормони обуславят по-висока степен на агресивност, или може би по-ниска граница на освобождаване на агресивността. В резултат на това мъжете имат превъзходство при овладяването на по-значими позиции, като е неизбежно да ги постигнат и още от малки да се възпитават за тази цел.

Според Голдбърг, „хормоналното обуславя социалното". По-нататък той пише: „Колкото по-високо е равнището на власт, влияние, престиж или позиция както в политическата, така и в икономическата, професионалната и религиозната сфера, толкова по-висок е процентът на мъжете."

Голдбърг изтъква също така универсалността на патриархата, защото въпреки голямото многообразие на политически, икономически, религиозни и социални системи, досега не е съществувало общество, в което мъжът да не е упражнявал властта и водачеството.

Той също така обръща внимание на явлението „мъжко господство", тоест на емоционалното усещане, изпитвано както от мъжа, така и от жената, че нейната воля е в известна степен подчинена на неговата и в крайна сметка мъжът господства в отношенията между двамата и в семейството.

От биологична гледна точка мъжът има предварително осигурено превъзходство във всяка историческа и институционална рамка, докато жената разполага с изключителното си майчинство и с властта си да „убеждава" мъжете, за да наложи волята си.

Ако анализираме казаното дотук, веднага ще разберем защо жената се чувства дискриминирана от мъжа и настоява яростно за по-голям достъп до позиции, осигуряващи престиж и власт, които са чужди на майчинството. Много жени се поддават на изкушението да се състезават с мъжете, за да достигнат така желаните от тях влиятелни позиции. Повечето обаче остават разочаровани в стремежа си да достигнат най-високото стъпало на търсената от тях роля, тъй като поради по-ниската си степен на агресивност те трябва да се борят в неравностойни условия с твърде агресивни мъже.

Наистина някои жени успяват, но го правят за сметка на своята женственост, тоест постигат успех единствено ако имитират възможно най-точно ролята на мъжа' като стават твърде агресивни и безогледни - обстоятелство, което влияе отрицателно върху хормоналната им система, като предизвиква появата на мъжки белези. Анормалното надебеляване на гласа, засиленото окосмяване, стремежът към командване и властване и мъжкото поведение са цената на успеха. По този начин, като че ли по силата на някое проклятие, те могат да се изявят в търсената от тях роля единствено като се откажат от женствеността и действат като мъже. Това не е тържество на жена, а на мъж.

В потвърждение на горното достатъчно е да се вгледаме в жените, които са се изявили като лидери в политиката или като водачи на обществени движения.

Нима има жена, добрала се до властта, която да е запазила напълно своята женственост?

В такъв случай жената изглежда има само три възможности за реализация в живота:

а)   да се задоволи или да се примири с второстепенна роля;

б)   да бъде майка;

в)   да се състезава с мъжете за позиции, осигуряващи власт и престиж.

Ако си припомним кастрационния комплекс и завистта към пениса, който кара жената да се чувства непълноценна, установявайки, че е лишена от една част от анатомията, притежавана от мъжа, ще разберем, че тези усещания намират драматично потвърждение в следното обстоятелство - мъжете успяват там, където жените не могат, поради което изглеждат много по-облагодетелствани или висшестоящи. Те не само имат полов член, но и на пръв поглед това притежание е придружено от редица благоприятни и твърде очевидни обстоятелства - радват се на по-голяма свобода и на по-малък социален натиск; не изпитват болките и неприятностите на майчинството; само поради пола си заемат престижна позиция и отгоре на всичко си присвояват най-значимите и уважавани социални роли. По този начин майчинството неизбежно се явява като единственото поле, където жената има абсолютна изключителност и превъзходство.

Изглежда така, сякаш природата е отредила жената или да бъде майка, или да се примири да заема второстепенно място. При тези неблагоприятни обстоятелства не е странно, че жените подражават на мъжете с неосъзнатото и суеверно убеждение, че по този начин ще успеят да станат равни с тях.

Последиците от това положение са твърде очевидни: от една страна, жените имитират мъжките роли с надежда да постигнат успех, копирайки един традиционно успешен модел; от друга, стремят се да засилят до максимум еротичните си чарове. Поради тази причина те имат идентичност на самки, но не и на личности. Погрешно се стремят да постигнат женственост, като се превръщат в желани еротични предмети, което естествено възпрепятства развитието им като личности.

Огромната част от жените свързват женствеността с превръщането си в еротичен обект и в стремежа си да я постигнат прибягват до онези елементи, които подчертават нейната сексуалност по външен, но не и по вътрешен начин. Използват облеклото, грима, прическата, безбройните атрибути на „еротичната вещ" с убеждението и чувството, че така са по-женствени, без да си дават сметка, че тази украса не винаги е съпътствана от вътрешно самоопределение. В действителност те външно се предрешават като жени, докато вътрешно копират мъжки роли.

Какъв е моделът на съвременната жена?

Генитално тя е определена като жена, облича се в зависимост от социалния момент и се гримира според повелите на модата. Външно може да е типична жена, приспособила се към господстващия стереотип, но вътрешно не се е самоопределила, нито е развила своята личност. Всъщност с избора си да се превърне в подходящ еротичен обект тя се самокастрира като жена, което е вторият ѝ опит от такова естество. Първият, както вече знаем, е свързан с липсата на полов член, пораждаща у нея чувството, че е била осакатена или „недовършена". Парадоксално е обаче, че в стремежа да си възвърне нараненото самоуважение, тя съсредоточава всичките си усилия върху външния вид, тоест върху превръщането си в еротичен предмет, с което доброволно се кастрира като жена. Непрекъснатият ѝ стремеж към са-мооценяване чрез външното (красота, младост, грим, дрехи) има една-единствена цел - да привлече мъжа, а не да се реализира.

Карлос Кастиля дел Пино в „Четири есета за жената" твърди:

„Общата участ на жената в нашето общество е нейното своеобразно отчуждение... Най-силната форма на отчуждение е тази, която е съпътствана от неосъзнаване на собственото си отчуждение... да бъдеш жена е все едно да имаш някакъв недъг. В действителност мъжът гледа на жената като на предмет. Жената е използвана от мъжа. За мъжа жената е еротичен обект. Борбата за оцеляване при жената се превръща чисто и просто в борба за мъжа." 

По-нататък същият автор пише:

„Фрустрацията е налице във всички етапи, през които минава жената в процеса на усвояване на своята функция." Кои са етапите на тази фрустрация? „Главната посока на всеки етап от еволюцията на женската фрустрация е обучението в пасивност - от първоначалните недвусмислени доказателства за нейната слабост в сравнение с мъжа, от по-голямата деликатност на дрехите ѝ до твърде различния характер на нейните игри и дейности. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че още в началото ѝ се втълпява както нейната безпомощност, така и необходимостта от закрила именно от мъжа. Не е нужно момичето да осъзнава липсата на полов член, за да страда от кастрационен комплекс. Достатъчно е да усеща върху самата себе си всички тези ограничения, които я тласкат към пасивност и зависимост."

Във всички общества по света от мъжа се очаква сила и агресивност, а от жената - пасивност, нежност и всеотдайност. Културните образци на човечеството са утвърдили пасивността като основно поведение на жената. Аристотел аргументира бащината и съпружеската власт така: „Властта на мъжа е справедлива, защото се основава на естественото неравенство между човешките същества."

Още тогава жената е била смятана за непълноценна от метафизична гледна точка, тъй като въплъщава отрицателното начало на материята, за разлика от мъжа, който олицетворява формата - божественото начало, синоним на мисълта и разума. Разпространено било схващането, че жената изпълнява второстепенна функция; подобно на земята, която трябва да бъде засята, така и нейната единствена заслуга е да бъде плодовита утроба.

В своя труд „Съществува ли майчината любов?" професор Е. Бадинтер говори за клеймото, което християнската теология поставя върху жената. Става дума за онази част от Битието, в която се говори за създаването на мъжа и обстоятелствата около първородния грях. Първоначално Бог създава мъжа, но като вижда колко е самотен, му изпраща дълбок сън, взема едно от ребрата му и сътворява жената, която следователно се ражда от мъжа. Съществен и основополагащ е моментът, в който жената се явява като отговорна за греха и последвалото падение на мъжа. Змията обещава на Ева да бъдат с Адам като богове, познаващи доброто и злото. След грехопадението на мъжа Бог обявява вината на жената и я проклина:

1)   „Ще умножа и преумножа скръбта ти, когато си бременна".   .

2)   „С болки ще раждаш деца".

3)   „И към мъжа си ще тегнеш и той ще бъде твой господар".

Според професор Бадинтер, понятието „тежнение" съдържа в себе си идеята за пасивност, подчиненост и отчуждение, които ще определят бъдещата участ на жената, докато Адам, утвърден в ролята си на господар и повелител, е осъден единствено да работи с пот на челото и да бъде смъртен като Ева.

По-нататък Бадинтер продължава:

„Оттук произтичат редица обстоятелства, които предопределят образа и участта на Ева. Тъй като е по-податлива на изкушенията на плътта и суетата, тя става причина за злочестието на мъжа. В най-добрия случай се явява като слабо и лекомислено същество. По-късно е отъждествена със самата змия, тоест с демона-изкусител. Така Ева се превръща в символ на злото."

Бенедети твърди, че когато жената отказва да се подчини на мъжа, тя се противопоставя на Божията воля, повеляваща жената да се покорява на мъжа, който е по-благороден и възвишен, тъй като е образ и подобие на Бога, а жената е само образ и подобие на мъжа."

Бенедети обръща особено внимание на женското коварство. В миналото е било обичайно жената да се възприема като „дяволица, вещица". Постепенно това обвинение се смекчава и се свежда до понятието за женската слабост и безпомощност, залегнало и в Гражданския кодекс, където изрично се постановява, че съпругата дължи послушание на съпруга.

Мнозина мислители, между тях и Русо, поддържат тезата, че жената е създадена не за себе си, а за да доставя удоволствие на мъжа, да му се подчинява, да му бъде приятна, да отстъпва и дори да понася неговата несправедливост.

Ако направим кратък преглед на женската психика в исторически план, ще получим следната картина:

а)   сам Бог я отхвърля, низвергва и наказва, осъждайки я да се подчинява на мъжа - огромно и неизличимо клеймо, с което може да остане жигосана завинаги.

б)   липсата на полов член поражда у нея силен комплекс за малоценност, както и завист към пениса на мъжа.

в)   хормоналната ѝ система предопределя по-ниска агресивност в сравнение с мъжа или по-висока граница за проява на тази агресивност. Това намалява възможностите ѝ за успех при овладяването на ръководни и престижни роли.

Възпитавана е да бъде пасивна и да приема ролята на майка, въздържайки се да участва в онези дейности, в

които мъжът има превес. От малка ѝ се втълпява, че не трябва да прави едно или друго, тъй като е слаба и крехка - дейности, заради които мъжът ще бъде поощрен.

д)   функцията ѝ на майка също я обрича на пасивност и страдание, тъй като ражда в болки и поема грижата да възпита и отгледа децата - обстоятелство, което възпрепятства или ограничава възможностите ѝ за образование и работа.

е)   превръща се в „еротичен предмет", тъй като възлага всички свои надежди за успех в живота на възможността „да хване" някой мъж.

ж)  в крайна сметка, превръщайки се в „еротичен предмет", тя не постига сексуална реализация, доказателство за което е огромният процент разочаровани, объркани, фригидни или незадоволени жени.

Към това трябва да прибавим и тяхната собствена убеденост в твърде ограничения принос на жените към науката, културата, изобретенията и изкуството.

След всички тези съображения никак не е чудно, че у жените екзистенциалната тревога е значително по-висока, отколкото у мъжете, и че те се стремят да се изявят и изтъкнат, дори и имитирайки мъжете.

Погрешно е обаче жените да обвиняват единствено мъжете за дискриминацията, на която са подложени, защото - по думите на Стивън Голдбърг - както мъжът, така и жената са възпитавани или подготвяни от обществото за оптималното осъществяване на собствените си възможности, които се основават на биологичните особености на всеки пол. По този начин, когато обществото възпитава момичето, като потиска или обезкуражава онези дейности, които изискват агресивност, сила, авторитет или власт, то просто ѝ спестява бъдещата неизбежна фрустрация от невъзможността да постигне най-високата степен на тези роли. Така обществото подбира средствата, чрез които да управлява по-добре и по-ефикасно наличните естествени ресурси. Всъщност то се съобразява с особеностите и на двата пола.

Невъзможно е жената да въстане срещу Божията воля, да отрече липсата на полов член, да промени хормоналната си система или да накара обществото да я подготви по определен  начин. Всъщност единственото ѝ остава е да избере

майчиството, или да имитира мъжки роли, за да се възползва от същите привилегии с които разполага мъжът, дори с риск да изгуби собствената си женственост. Наистина ли жената е неизбежно и безвръзвратно осъдена да заема подчинено положение спрямо мъжа? Според Голдбърг - мъжът е бил, е - и ще бъде властващ във всеки вид общество, поради своите неизменни физиологични особености, моделирани от еволюцията и предаващи се чрез генетичния код. Макар да приемам някои от горепосочените аргументи, смятам, че жената може да постигне пълно и абсолютно равенство с мъжа, но не чрез държавни декрети, а чрез индивидуалната си реализация. Това предполага обаче желание и решимост от нейна страна, както и пълно осъзнаване на психологичните и социални механизми, които я държат в подчинение.

Изисква се също така масово обединяване на жените, които да се заемат с тази задача. По-нататък ще посоча пътя по който жените могат да постигнат тази цел. Искам да обърна внимание обаче, че такова решение трябва да се основава на дълбокото осъзнаване на механизмите, които пречат на жената да реализира своята идентичност.

Съществува ли жената, Джон Бейнс