Ако човек често се влюбва в хора, които не са му достъпни, причините могат да бъдат най-различни – от несигурен стил на привързаност до страх от интимност.

 

Клиентът може да изпитва различни силни чувства към терапевта, не само влюбеност: от сърдечност и благодарност до раздразнение и гняв. В този случай говорим за "пренос" – термин, използван в психодинамичните подходи, за да опише процеса, чрез който чувствата и моделите на поведение, формирани в миналото (най-често в детството), се пренасят върху значими хора в настоящето. Преносът може да е полезна част от лечението, чрез него пациентите могат да достигнат до инсайт и да прогресират в лечението.
Например, ако на човек му е липсвала топлина и приемане от родителите, той може интуитивно да търси това в терапевтичната връзка, чувствайки силна привързаност към психолога.

Преносът, преживяван като влюбеност, може да се раздели на еротичен и еротизиран. В първия случай клиентът е натъжен от невъзможността да изгради връзка с терапевта, във втория, фино се стреми да "тества границите" между терапията и личните взаимоотношения. Да се забележи и разбере това самостоятелно е много трудно, защото е болезнено – терапевтът си остава терапевт, клиентът изпитва фрустрация, а също така се страхува да се сблъска с чувството на самота или осъждане.

 

Да се влюби в терапевта си…

Накратко: Внесете проблема в терапията. Психологът няма да се изненада или да ви съди, няма да ви отхвърли или засрами. Той е подготвен за тази ситуация и знае как да работи с нея. Вие сте му се доверявали до този момент – и това е нормално, развили сте дълбока емоционална връзка, почувствали сте се разбран, чут, ценен. На това основание е причината за вашето влюбване. Опитайте се да надградите това доверие сега!

Влюбването в психолог е често срещано явление. Много е естествено да изпитвате силни чувства към някой, който ви разбира, приема и подкрепя без осъждане. Понякога това е благодарност и признателност, понякога е идеализация, емоционална зависимост или дори опит да "преживеете отново" важни взаимоотношения от миналото. В това няма нищо срамно, погрешно или забранено – това е просто богатство от информация за вас, вашите желания и вашите нужди. Разбирането на вашите уникални характеристики може да се превърне в основа за изграждане на хармонични и щастливи взаимоотношения в бъдеще – с някого, когото не можете да сбъркате с никой друг.

 

Влюбването в терапевт може да бъде важен повратен момент в психотерапията. Това е шанс да изследвате собствените си модели – как точно се формират чувствата ви? Привързаността бързо ли се е развила или е била предшествана от дълго "сближаване"? Какво видяхте в психолога, какво ви впечатли и очарова, какви качества (реални, разкрити в психотерапията или въображаеми – без значение) ви "закачиха"? И какво говори това за вас – за вашите преживявания, страхове, неудовлетворени потребности?

Бъдете спокойни! Почти няма риск от това – разкриването на чувствата (преноса) да доведе до прекратяване на терапията с този специалист. Ако терапевтът осъзнае, че не е в състояние да се справи в тази конкретна ситуация, той няма да остане без подкрепа – ще се подложи на обучения, супервизия, лична терапия, с която да разреши задачата. Ако по някаква причина психологът установи, че не може да продължи работа с вас, терапията няма да приключи рязко, ще се осъществи в най-добрия случай плавно прекратяване, което ще ви помогнат да излезете от процеса без болка и вътрешен хаос.

Ами ако е съдба? Ако психологът отвърне на чувствата – пренос/контрапренос

Дали психолог и клиент биха могли да образуват двойка? Ами ако това е "единственият", "единствената", които се търсят цял живот, ако това е перфектната двойка – а случайно се срещнат като психолог и клиент?

Чувала съм и съм виждала да се случва… 😎 Теоретично, развитието на връзка между клиент и терапевт е възможно, но в професионалната общност е прието, че трябва да има здравословно дефиниране на ролите, ясно очертани граници, спазване на етичните норми и затова подобно взаимоотношение не е желателно. По тази причина терапевтите са обучени как да се справят с контрапреноса и да го използват в работата си. Те знаят, че техните усещания към клиента не са реални. В случай, че терапевтът допусне това да се случи, то той е добре да се замисли за себе си – за собствените си несъзнавани чувства или незадоволени потребности. В своето дългогодишно обучение бъдещите специалисти работят усилено върху собствената си проблематика, научени са да разпознават психологичните механизми, минали са дълъг път на себеизследване, както през надграждането в академичното образование, така и в усвояването на задълбочени и обхватни знания в психотерапевтичните школи, така че да бъдат себерефлексивни, стабилни и да не нанасят щети в работата, която вършат за клиентите си. Ако все пак контрапреносът продължава да пречи, задължително терапевтът отива отново на лична терапия, за да преодолее тези трудности и да установи едни равнопоставени отношения с клиента. 

Ако специалистът действа под влияние на буквалното съдържание на преноса/контрапреноса, вместо да го използва като материал за анализ, може да се стигне до различни проблеми, особено що се касае до еротичния пренос. Когато границите бъдат нарушени, независимо дали това се случва по време или след приложената терапевтична работа, то резултатът ще бъде във вреда на клиента. Той остава опустошен след тези отношения.

Има и друга представа за възможно партньорско взаимоотношение между клиент и психолог. 

Някои хора са на мнение, че трябва да минат поне три години, през което време клиентът работи с друг специалист, за да се увери, че чувствата му не са опит за разрешаване на стари проблеми в нова форма. Междувременно и терапевтът посещава супервизия и лична терапия, за да разбере емоциите си и да не им позволява да се намесват в работата му. И хипотетично те образуват някаква форма на партньорство, решават да поемат по общ път. Вероятността обаче, да осъзнаят на финалната права, че чувствата им са били незрели, били са по-скоро бягство – от самотата, от собствената им уязвимост или нерешени проблеми е много голяма. И ако клиентът е готов да чака три години за терапевт–партньор, отказвайки се от нови независими връзки и преживявания, то това по-скоро е причина за размисъл, анализ и рефлексия, отколкото потвърждение за съдбовна любов.

Добрата новина е, че накрая и двамата и "специалист" и клиент ще имат нещо много по-ценно от тези фантазии и самозаблуди. Ще достигнат до необходимостта (възможността) да се подложат на наистина дълбока терапия, за да преживеят важни процеси и да излязат от психологичните водовърти. Това разбиране е валидно за тези, които са се научили да разбират чувствата си, да изграждат здрави взаимоотношения и да избират партньор, основан не на проекции, а на реален контакт.

Кр. Граматикова