Многогодишният ми опит, наблюдения и взаимодействия с хора, страдащи от деменция ме е научил, че общуването с тях, не се свежда до думи. В основата си общуването се случва на ниво интонация, мимики, жестове. Комуникацията с дементно болни преди всичко се основава на емоционалният компонент.
Често лицата, които полагат грижи не успяват да осъзнаят връзката между стреса, който сами изпитват, и трудното поведение на своите подопечни. В действителност човек с деменция отразява емоциите като огледало. Например, ако започнете да подканяте болния: "Хайде бързо! Давай да побързаме!", тогава ще срещнете съпротива: дементният ще започне да се движи още по-бавно, ще стане безучастен. Ако хвърляте гневни погледи към него, тропате нетърпеливо, кръстосвате ръце пред гърди с недоволство, въртите очи, въздишате (с една дума, показвате вашето раздразнение), има голяма вероятност тези емоции да се отразят в поведението на лицето с деменция.
Ако сте раздразнен, изтощен или тревожен, болният ще го почувства, но няма да бъде в състояние да разбере какво е причинило вашите преживявания. Ако успеете да се справите със стреса и да намерите спокойствие, ще видите, че самият процес на грижа ще започне да се трансформира. Това е още един аргумент в полза на факта, че вие сте човекът, който се грижи за страдащия от деменция, затова ви е необходимо душевно спокойствие. Това ще бъде от полза (физическа и емоционална) не само за вас, но и за самия болен: той ще почувства, че е в надеждни ръце и ще усети, че е в безопасност, като по този начин сам ще съдейства в процеса на обгрижване.
Само ако можех да обясня всичко това на Пеги, преди да е станало твърде късно...
Но, случи се така, че тя самата стана моя учител. С цената на собствения си живот, тя ми показа как един самоотвержен човек, в грижата си за свой близък, сам поема твърде много, отказва да поиска или да приема помощ.
Такъв човек ще направи всичко възможно да изпълни докрай дългът си към болния (например брачното обещание – "да бъдем заедно и в болест и в здраве") – и даже би направил и това, което се оказва извън силите му.
Историята на Пеги е точно такъв случай и ударя право в сърцето ми. Проблемът е в това, че Пеги е моята майка, бабата на децата ми, нашият семеен герой. Именно защото това се случи в моя живот, наистина искам да предам на всички, които се грижат за човек с деменция, независимо дали е роднина или професионален болногледач, колко е важно да се грижи самият за себе си. Също така се опитвам да споделя и опита си, като давам съвети на болногледачите как да подобрят уменията си и да бъдат полезни като помагат по най-добър начин на хора, които губят паметта си. Подкрепям, вдъхновявам и показвам пътя.
Моята мечта е да внеса надежда и светлина в безнадеждността на деменцията.
Лора Уэймен, Поговорим о деменции. В помощь ухаживающим за людьми с потерей памяти, болезнью Альцгеймера и другими видами деменции