Добрите мъже, чиито жени искат да ги напуснат
Пиша този материал, защото все по-често работя с мъже, които са изправени пред безсилието да спасят брака си. Те търсят специалист, защото жената е заявила желание за раздяла. Тук трябва да уточня, че това не са онези мъже, които се запиват с приятели, често остават без работа или стоят на ниско платена такава и чакат жената да ги издържа. Не са от мъжете, които са безотговорни към семействата си и неангажирани към семейните дела.
Тези мъже са:
успешни в професията си
с висок интелект
с добри материални възможности
физически и личностно привличащи много жени и в същото време голяма част от тях са верни на съпругите си
отговорни към семейството по отношение на осигуряването на материални средства, почивки и други потребности и желания.
Сигурно много хора се чудят коя жена би напуснала такъв мъж и защо да го прави - какво съществено липсва или недостига?
Ето наблюденията и изводите от практиката ми:
Мъжете, за които става въпрос в този материал, въпреки всичко което правят за семействата си, не могат да дадат чувство за сигурност и не могат да изразят обичта, грижата и вниманието към съпругата и децата по начин, който да е недвусмислен и категоричен и от който всъщност жената има нужда, за да е спокойна в отношенията.
Причината е, че тези мъже не обичат да говорят и смятат, че трябва да бъдат оценявани по делата им, а не по думите. Те често са вглъбени в себе си и не споделят мислите и преживяванията си, особено тревогите си. Въпреки че изглеждат погълнати от себе си, те познават съпругите си от гледна точка на това какво ги прави щастливи или недоволни и се стараят да угодят на желанията им. Често правят компромиси със собствените си желания, ако смятат, че това ще допринесе за мира и спокойствието в къщи. Затова и когато обсъждат какво да правят заедно, обикновено казват: „каквото кажеш“. Това обаче, вместо да допринесе за мира и доволството на жената, както мъжът си представя, тя го възприема като „все ми е едно“. Такова заявление за нея е знак за пасивност, за липса на позиция, от което тя се чувства сама в живота си, без опора.
Мъжът счита, че дава всичко от себе си и не може да разбере причината за недоволството ѝ. Това, което той си мисли, когато е раздразнен от нейното отношение е, че тя не се съобразява с него и не оценява усилията и делата му. Това води до периодични избухвания и отдръпване, понякога придружени с обиди или сърдене, което само затвърдява чувството за несигурност у жената и колебанието ѝ относно неговото отношение към нея и семейството. И всичко направено добро се срива само за миг. Негативизмът се загнездва в нея, става все по-критична и от този порочен кръг се излиза трудно. Защото колкото тя е по-критична и недоволна, мъжът се затваря още повече. А е много трудно, дори невъзможно, да се съобразиш с някой, за когото имаш малко или никаква информация, който не изговаря какво прави, с какви намерения - какво иска да постигне, какво му коства като време и усилия, какви размисли има за една или друга ситуация в семейството. Тези мъже считат, че си струва да се говори само когато е наложително, като например да се взима някакво важно решение. Но тогава се оказва късно, защото големите неща са съставени от малки.
Причините, поради които мъжете мълчат, са:
· културно възприети от миналото възгледи за общуването, като този, че „не трябват думи, а дела“. Тези мъже чакат и се надяват да дойде време, в което „жената да разбере и да оцени“ това, което правят.
· моделът на отношения между мъжа и жената, в който мъжът закриля жената, грижи се за нея, сякаш тя му е дете. Това е особено валидно, когато мъжът е по-възрастен от жената с 4-5 и повече години. Тогава той, на базата на своя житейски опит, се опитва да я предпази от грешки, да ѝ спести трудности, но го прави така, сякаш ѝ е родител, а не партньор. Това съответно буди нейното недоволство и бунт в опит да извоюва своето право на избор. Тази нагласа на мъжа може да се засили, когато, поради отсъстващ баща или конфликтни отношения между родителите си, той е приел ролята на закрилник на майка си.
Липсата на модел за изразяване без да се стига до конфликт. За тези мъже това да няма конфликти се е превърнало в първостепенно. Водени от тази нагласа в отношенията, те се стараят да взимат „рационално добри решения“, както самите те се изразяват, подразбирано - решения, които да осигурят мира и спокойствието. Бягайки от конфликта обаче, те стигат точно до него, защото „да няма конфликт“ е станало по-важно от това кой какво мисли и как се чувства. А за удовлетворяващите отношения от най-голямо значение е не решенията да задоволят нечии желания, а взимайки решения или просто разговаряйки, партньорите да чувстват, че техните мисли и чувства са зачетени.
В този ред на мисли, важният въпрос, който поставя изложената проблематика, е за личните граници, необходими в партньорските отношения и свързаните с тях умения да общуваме, но не по модела родител-дете, а като самостоятелни личности. Когато имаме тези лични граници, нагласата е, че всеки може и сам да се грижи за себе си, но по-добре е, когато има разбирането, идеите, обратната връзка и подкрепата на партньора. За да се случи това, е необходим диалог с уважение, диалог, в който има чуваемост, желание да разбереш мислите и чувствата на другия, без да ги осъждаш, без да се опитваш да вземаш решения вместо него или да мислиш каква потенциална заплаха са те за мира в отношенията. Необходимо е желание за изразяване на собствените мисли, идеи и преживявания с нагласата, че колкото по-информирани сме един за друг, толкова по-свързани се чувстваме и по-добри решения взимаме. И най-важното - живеем живота си заедно, а не паралелно.
Мая Манева
